— Този път е по-сериозно. Вчера пекът бе приготвил сто и четирийсет тортички. А ние сме сто трийсет и двама души. И не се знае кой е изял останалите…
Засмивам се.
— Ама че история! Тайната на осемте тортички! Ще трябва да извикаме духа на Агата Кристи!
— Но на хората не им е до шега, докторе! Напълно са сериозни! Дори правят вече разследване.
— За да открият кой е излапал осемте липсващи десерта? Най-вероятно е готвачът или Четката.
— В никакъв случай не са те. Цялата кухня е извън всякакво подозрение. Нито пекът, нито Тетатюи, нито Жегу ядат сладко. А Четката пази строга диета преди завръщането на сушата. От две седмици дори отстъпва десерта си на един приятел.
Същия ден, в един и половина, отивам в лавката, понеже Льогийу ме беше предупредил, че ако искам да купя от „тапите“ за по-малкия ми брат и за племенника ми, ще трябва да побързам, защото към края на рейса сувенирите с емблемата на АРПЛ бързо свършват.
— Не можете ли да ми отделите две?
— Не ми се иска. Момчетата виждат всичко. Ако ви зърнат по коридора с две „тапи“ под мишница, и то една седмица след като съм казал, че са свършили, ще станат разправии…
Накратко — чакам най-търпеливо на опашката. Отпред се е събрала тълпа и веднага ми става ясно, без дори да се заслушвам в разговорите, че вчерашната история с осемте тортички още пали духовете. И кой, мислите, клейми най-яростно похищението им? Роклор естествено.
— И това ако са хора! — кипи той и от възмущение марсилският диалект избива под бретонското му произношение. — Че тук е истинска джунгла! Законът на егоизма! За мен ще е допълнителната порция! Плюя аз на вас! Че и лицемер на всичкото отгоре! Пипа тайничко, без никой да го види! Аз на това му викам кражба! Не че съм умрял за сладко. Повдига ми се от захарта! Обаче не може така! Има ли справедливост, или няма, мамка му! С какво право някой ще се облажва? Хоп и готово! И без да пита. Къде дават така.
Шумни и единодушни одобрения. Дори дребното русоляво момче, чието име винаги забравям и което се лепи за Роклор, за да му възразява — дори и то е съгласно. Роптаят! Изобличават! Заклеймяват! Целите са настръхнали от възмущение! Още не се назовават имена, но по разменените погледи, по това „има ги едни, дето…“ или „нали ме разбираш“, ми става ясно, че на мушката са „привилегированите“ на борда.
В следващите минути вълнението достига върха си. Не е още революция, но както казваше Де Гол, всичко е злоба, гняв и ропот. И то за някакви си осем парчета торта! Предлогът е смехотворен, но недоволството — истинско! И кой вдига цялата тази врява? Най-достойните мъже на света! Дяволски сантиментални, изключително привързани към семействата си, чудесни моряци, несравними специалисти. Както се казва в учебниците, елит. Ако това е ефектът на нашата резонаторна кутия, той е комичен — а също и малко обезпокояващ.
Когато идва редът ми пред гишето на Льогийу, купувам двата сувенира, плащам и казвам на Роклор, но достатъчно ясно, та да чуе цялата опашка:
— Роклор, ще ви призная нещо. Аз изядох осемте парчета торта! Да, аз бях! И осемте! Повярвайте на моя лекарски опит, не само на бременните жени им се хапва. И с мъжете може да се случи.
Произнасям тези думи с най-сериозен тон. Думите ми увисват сред пълно мълчание и аз си тръгвам извънредно сериозен, стиснал пред гърдите си двата сувенира. Какво ли ще последва? Дали народният гняв няма да смъкне статуята на архангел Михаил от пиедестала и да я разбие на земята заедно с моя загубен авторитет.
Не, не става така. Льогийу се връща, натоварен както винаги, ухилен до ушите:
— Много хубаво ги наредихте, докторе!
— Какво стана?
— Не ви вярват. А и Вилхелм, който също чакаше на опашката, им каза, че от две седмици и вие не си ядете десерта.
— И докъде стигнаха?
— Мненията са разделени. Някои разбират хумора и урока, който им дадохте. Но други смятат, че прикривате някого.
— Кого?
— И тук са на различни мнения. Едни мислят, че е вашият пациент…
— Лангоне ли?
— Но те са малко. Такова престъпление от един млад моряк — едва ли…
— А другите?
— Другите подозират офицерите.
— Хубава работа!
Вечерта в каюткомпанията избухва луд смях, когато преразказвам случката, и двете „курсантели“, водени от „вътрешното си убеждение“, обвиняват и осъждат капитан Мосе. Но помощник-капитанът се засмива само с половин уста, взема нещата много навътре и отива в бюфета да изнесе една полушеговита, полусериозна лекция на тема „Разглезените деца“ — тема, която вече му бяха приписали. „Това доказва, че слуховете в коридора са пророчески. Доколкото ми е известно, от петнайсет офицери шест вече не ядат десерт, за да отслабнат, и Вилхелм незабавно носи техните десерти в бюфета. Значи са изчезнали не осем, а четиринайсет тортички. Наистина жалко, защото с тези четиринайсет парчета, разделени на сто трийсет и две, щяхте наистина да преядете…“ (Смях.)