След тази лекция загадката на осемте изчезнали тортички, надигнала се като пяна, се разнася по същия начин, без да остави следа.
— Лек изблик на незлокачествена лудост — се произнася помощник-капитанът, — дължащ се на нервно изтощение.
След операцията — нашето бойно изпитание, за което вече говорим като стари воини, доста се сближихме с Льогийу и вечер, докато Морван похърква на койката си в изолационното, често си говорим за това-онова, понякога и за сериозни неща, докато аз си попълвам книжата.
— Докторе, вярвате ли в задгробния живот?
— Не.
И се обръщам, за да го погледна.
— А вие?
Льогийу преглъща, от което широките му монголски скули се повдигат до зелените му очи.
— Понякога — с усилие казва той — ми се струва невъзможно да умра съвсем.
— Значи — отговарям аз, — макар да не го приемате, вие сте вярващ и в такъв случай млъквам.
— Как така млъквате? — почти враждебно казва Льогийу. — Значи, щом вярвам в задгробния живот, не съм достоен да разговарям с вас!
— Хайде, хайде! — засмивам се аз. — Не се сърдете! Вие ме разбрахте неправилно. Щом вярвате макар и малко в задгробния живот, защо да ви разубеждавам? Дори и да влагам най-добри намерения.
— От любов към истината — отговаря Льогийу.
— Истината не е добра, ако причинява болка някому.
— Вие смятате, че ще страдам, ако престана да вярвам в задгробния живот?
— Разбира се. Вие вярвате в него, защото мисълта за смъртта ви е непоносима.
— А за вас не е ли непоносима?
— Разбира се, че е.
След малко Льогийу продължава с присъщото му упорство:
— И все пак не ми стана ясно защо не вярвате в безсмъртието на душата.
— Защото тази представа е неразбираема за мен. Със смъртта на човека необратимо се разрушава мозъкът му, а с него интелектът и паметта — всичко, което го определя като личност.
— Не можем ли да предположим, че някакво чудо ще му възвърне живота?
— Извън органичната форма, благодарение на която е съществувал?
— Да, разбира се! — отговаря Льогийу. — Освен това са необходими милиарди чудеса, за да се превърнат в безсмъртни души милиарди мъртъвци. Някой вярващ ще ви каже, че не е невъзможно.
— За вярата няма нищо невъзможно. Това дори е нейната същност.
Понеже той мълчи, аз отново се обаждам:
— Не разказвайте за този наш разговор. Не ми се иска да решат, че се занимавам с атеистична пропаганда.
— А поповете си правят пропаганда, нали! — възвръща изведнъж антиклерикализма си Льогийу.
— Те вярват, че знаят истината.
— А вие не вярвате ли, че знаете истината?
— Малки частици от нея, от време на време огрени от проблясъци на разума.
Льогийу изглежда доста разочарован: вероятно моята философия не му изглежда много утешителна.
Трябва да се върна дванайсет години назад, когато бях в първи курс, за да си припомня подобен разговор с приятели. Само младите сериозно разискват отвъдния живот. На трийсет години изборът е вече направен. Някои са вярващи, други атеисти. Въпросът вече не се разисква. Ако реша да разговарям на тази тема с някой от офицерите — изключвам, разбира се, двамата курсанти, — всеки би го приел за лош вкус и ще се измъкне от отговора, независимо дали е вярващ или не.
А всъщност няма по-подходящо място от подводницата, където човек може да разсъждава за смъртта и за безсмъртието. Нашият живот тук е почти манастирски. Има ли някъде по-дебели стени и по-суров устав? След като изпълним задълженията си за деня, какво друго ни остава, освен да се пръснем по килиите си и да се отдадем на размисъл за спасението на душите ни? Да, но какво спасение?
Естествено не с пашата бих повел подобен разговор: той е вярващ католик и участва в молитвените събрания на Бекер неделя сутрин.
Но когато го срещам в каюткомпанията на чай, се възползвам от положението си на любознателен слон, за да му задам няколко простодушни и затруднителни въпроса:
— Капитане, откъде сме сигурни, че никоя подводница не ни е засякла през този рейс?
— Не можем да бъдем сигурни. Само се надяваме.
— Представете си, че неприятелят притежава по-безшумна подводница от нашата и средствата й за наблюдение са по-съвършени: тя би могла да се приближи до нас, да идентифицира нашата акустична характеристика и да се измъкне, без дори да я забележим.