— Подобно нещо би ме учудило — отговаря капитанът и сините му очи ме наблюдават над чашата с чай.
— Казват, че новата съветска атомна подводница била с чудовищни размери. Чувал съм, че Франция се сдобила със снимки на това чудовище. А знаем ли техническите й характеристики?
— Док — отговаря пашата благодушно, — ако имате снимката на някоя хубава жена, това не значи, че познавате всичките й прелести.
— Какво сравнение, капитане! — засмивам се аз. — И то във вашата уста!
И той се засмива. Католик е наистина, но не повече от папата. Пием мълчаливо чая си и аз пак подхващам:
— Капитане, нали знаете приказката на Киплинг за любопитното слонче? Искам да ви задам още няколко въпроса, може ли?
— Време е слончето да порасне…
— Това и се опитвам да направя. Говори се, че англичаните са изобретили по-безшумно витло за подводници от нашето.
— Вярно е.
— Казват, че когато една американска подводница дошла в Тулон, един „Бреге–Атлантик“46 провел с нея учебно преследване на излизане от пристанището и за по-малко от час й загубил следите.
— Това показва, че имаме добри съюзници, които имат добри инженери. Но и нас си ни бива…
— Какво имате предвид, капитане?
— Френската АРПЛ от новото поколение, която в момента се изпробва, ще бъде по-съвършена и по-безшумна от „Енфлексибл“.
Отхапвам от сухия сладкиш, макар и с известни угризения. В каква странна цивилизация живеем! Яденето не е вече удоволствие, а грях!
— Капитане, ако не се страхувах, че злоупотребявам с вашето търпение, бих ви задал още няколко въпроса…
— Ще ви отговоря, стига да мога!
— По време на война вие получавате заповед за стрелба чрез антената, която влачим след подводницата. Но какво ще стане, ако тя се повреди?
— Имаме още една, прибрана вътре, която можем да пуснем при нужда и да държим на десет метра от повърхността, без да се издаваме.
— Да предположим, че в случай на война президентът умре или бъде отвлечен. И че нашият свързочен център в Роне бъде разрушен?
— Президентът ще бъде веднага заменен. Центърът в Роне също. Всички мерки са взети, за да не бъдат неутрализирани нито даващият заповед, нито центърът за връзка.
— Добре, получаваме заповед от президента и стреляме. После?
— Имаме инструкции — усмихва се пашата, — но те са секретни.
— Добре, ще формулирам въпроса си по друг начин: какво ще стане с подводницата, след като е изстреляла всичките си ракети?
— Това вече няма да има никакво значение…
Поглеждам го слисан. Не мога да повярвам на ушите си и повтарям:
— Няма да има вече никакво значение?
— Разбира се — отговаря нетърпеливо капитанът. — Помислете. Ако ние стреляме, значи възпирането е пропаднало и тогава настъпва хаос! И вече нищо няма значение. Нито подводницата, нито ние…
— Искате да кажете, че с подводницата ще бъде свършено? Че ще има участта на пчелата? Жили и след това умира.
— По всяка вероятност да.
— Но как така?
— Да допуснем, че противникът притежава съвършена система за следене на траекториите, с която безпогрешно ще определи откъде сме изстреляли ракетите, и ще ни унищожи.
— Можем да предположим и друго — казвам аз след кратко мълчание, — че на противника няма да му е до унищожаването на една подводница, която вече не представлява опасност, след като е загубила жилото си. В такъв случай можем да се върнем във Франция.
— И какво ще намерим там? Една изпепелена Франция… Повярвайте ми, док, от момента, когато политиката на възпиране претърпи крах и ние изстреляме ракетите си, всичко се превръща в безумие. Започва апокалипсисът и вече нищо, нищо няма значение!
Настъпва мълчание и аз осъзнавам, че въпреки смайването, което показах и несъмнено изпитах, винаги смътно съм се досещал за това, което ми каза капитанът, макар че никога не съм смеел да си го призная. Знае се, че обикновено се опитваме да избягаме от мъчителните истини. В противен случай би било непоносимо да живеем ден и нощ, очаквайки неизбежния си край. И все пак от ужасите, с които ни заплашва една атомна война, най-големият е не собствената ни гибел, а смъртта на близките, на децата, на внуците, на страната, на планетата ни. Homo sapiens унищожава целия си род и своята земя кърмилница — има ли по-чудовищна мисъл?
— Така е! — казва пашата, сякаш е разгадал мислите ми.
И продължава:
— Истината е, че сме пленници върху ръба на бездната. И в същото време благодарение на ужаса, в който живеем, никога не сме разполагали с повече сили да се борим срещу него.