Девета глава
Според Роклор, в миналото местен шампион по колоездене, тази седмица „излизаме на финалната права“. Всъщност изразът е твърде неподходящ за една атомна подводница, която — както и да го погледнеш — избягва тъкмо праволинейността. Нетърпението обхваща всички ни, а мен особено. Започвам да пиша медицинския рапорт, предназначен за шефовете ми в Брест, като че ли за да ускоря нашето завръщане. Но по силата на обстоятелствата той ще остане незавършен, докато подводницата не излезе на кея. И малко ли неща могат да се случаят до края на рейса!
Вечер, излегнат на койката, обмислям отчета си и се опитвам да направя своя собствена равносметка за плаването. Колкото е положително в човешки и професионален план, толкова отчайващо по отношение на чувствата — имам предвид, разбира се, моята замлъкнала кореспондентка.
Вътре в подводницата нещата вървят добре, но не и навън. Ще повторя: струва ми се, че ако бях на мястото на Софи и бях решил да скъсам, щях да предупредя човека насреща, а не да го оставя да се надява цели девет седмици на новини, които така и не идват. Необходими ми бяха доста душевни сили, за да превъзмогна жестоките терзания, които ми докараха мълчанията на Софи. Казвам „мълчанията“, защото те бяха много: всяка събота по едно. Идването на всяка събота беше за мен жестоко, въпреки усилията ми всеки път да задуша надеждата, да съм подготвен за липсата на фамилиграмата, да не я посрещна обезоръжен.
Бих искал психолозите да ми обяснят какво трябва да прави човек, когато е „вложил“ чувствата си в някое същество, за да си ги „оттегли“, как да премине от мъката към примирението и от примирението към спокойствието. Аз още не съм го постигнал. Ако нашата човешка машина беше рационално устроена, би трябвало да притежава клапан за огорчението, който да действа автоматично в случай на нужда.
Като махнем тези засечки, духът ми се справи с изпитанието. Минах без прословутия „синдром на петата седмица“. Спадовете идваха на равни интервали и не траеха повече от половин ден. Обикновено започваха с мъчителното усещане за нереалност: осъзнавах неведнъж неестествеността на обстановката и това ме изпълваше с изумление и негодувание. Тогава си мислех: „Какво правя тук, господи, затворен в този железен сандък под водата? Без дори да знам в кой океан съм! Трябва на всяка цена да се измъкна! Да видя отново небето!“
След това в продължение на една-две минути бях разкъсван от безумното желание „да отворя прозореца“, а прекрасно знаех, че прозорец няма. После ставаше нещо много интересно: нелепостта на бунта — да отворя прозореца, да изляза и да видя небето — разсейваше малко по малко нелепостта на положението и ме примиряваше с него. Тогава си „надявах хомота“, както казвахме през студентските години за края на ваканцията. Подобно на впрегнато добиче аз си имах бразда, по която отново поемах. Или по-точно зъбчатото колело, наречено „док“, от само себе си заемаше мястото си в машината.
Най-удивителното при подводничаря, на което се натъквах многократно по време на рейса, е чувството за изключителното му значение на борда. При това то съвсем не е илюзия. И важи не само за инженерите и печените техници, отговарящи за основните възли, но и за най-младите юнги. Драга читателко, позволете да ви приведа един твърде приземен пример: ако отговарящият за чистотата на тоалетните млад моряк не си свърши работата както трябва и ги остави да се запушат, в едно училище това би било немарливост, но на борда на подводницата си е цяла катастрофа. И без да навлизам в подробности, ще ви кажа, че ако въпросният юнга не е от най-чевръстите при „шлюзирането“ на „говняния сандък“ на дъното на океана, съдържанието ще замине, но ще остане миризмата, която ще предизвика яростното недоволство на екипажа.
Благодатното усещане, че вършат „важна работа“, че ако не са те, са застрашени сигурността и благополучието на подводницата, се изпитва от всички — то им помага да превъзмогнат най-тягостното лишение, липсата на слънце.
Курсант Вердьоле добре го почувствува в бюфета, когато изнасяше едно от литературните си четения, посветено на Бодлер. В програмата беше включена поемата в проза „Странник“, една от любимите на капитана, който сам даде текста на Вердьоле. Преди да се яви на изпитите в Националната административна школа, Вердьоле изучавал драматично изкуство и не четеше, а рецитираше. Това, че знае стотици стихове наизуст, предопредели от самото начало успеха му. Хората се дивяха на паметта му: „Не му е празна главата на «курсантелата»“ — обобщи Бишон всеобщото възхищение.
Освен това Вердьоле рецитира много добре. Когато стигна до „Странник“ и особено до последното изречение, в което вложи целия си талант: „Обичам облаците… облаците, които плуват там далеч, далеч… дивните облаци“, четирийсет човека замряха от вълнение. След като излязоха от вцепенението си, момчетата заръкопляскаха бурно и извикаха Вердьоле на бис. Вердьоле повтори поемата. След края две от момчетата се приближиха до него и го помолиха да им напише на един лист изречението, което така им легна на сърцата. На другия ден половината екипаж го повтаряше.