Забелязах нещо много интересно: колкото повече обича жена си един мъж, толкова по-малко говори за нея, дори на най-близкия си приятел. Но за децата си е словоохотлив. И ако му поискате снимка и той ви я подаде уж небрежно, те непременно ще бъдат снимки със съпругата му, уместно ще е да кажете пътьом добра дума за нея и да отрупате с похвали потомството. Често ми се случваше да играя такава роля в каюткомпанията и към края на рейса вече знаех всички офицери, които силно обичат жените си. Честна дума, завиждам им. Разбирам, че на тръгване от Брест не е никак леко да напуснеш топлото огнище. Ала връщането трябва стократно да възнаграждава тази мъка.
Атомната подводница бъка от сложна апаратура и е чудно как специалистите, работещи с нея, съумяват да я съчетаят с някакъв женски образ. Но те наистина съумяват.
В главния команден пункт има едно кътче от лявата страна, където се намират трите устройства на инерциалната система. Само АРПЛ и двата ни самолетоносача притежават тези изключително скъпи съоръжения. Те позволяват на рулевия да определя местонахождението с невероятна точност — нещо неоценимо на АРПЛ, където не можеш да се качиш на мостика, за да го определиш, нито пък да насочиш перископ към звездите, все заради скритостта.
Виждат се само три пулта, наредени един до друг (самите устройства са много обемисти и са скрити някъде вътре). Устройствата са три, защото след отплаването от Ил Лонг могат с течение на времето да дадат отклонение. Едно от тях се избира за водещо, другите две контролират.
За тях отговаря дребен брюнет с живи очи. Питам го как действат и той започва, изпълнен предварително със съмнения. Има защо. Не разбирам абсолютно нищо от обясненията му. Докато го слушам все по-разсеяно, погледът му бяга от пулт на пулт и забелязвам, че на всеки от трите пулта е залепена снимка с красиво женско лице.
— Кое от устройствата избрахте за водещо?
— Средното.
— Така ли? И защо точно него?
— Защото е най-красивото — отговаря той с почти нежна усмивка.
Тази сутрин Льогийу ме посрещна в лазарета с думите:
— Добър ден, докторе, току-що дойде един пациент. Лонжрон — електротехника. Иска да му направите пълни изследвания.
— Пълни изследвания ли?
— Да, точно така каза!
— И по какъв случай?
— Не пожела да ми каже. Изглеждаше разтревожен.
— Сега пък разтревожен. Странно е, че изпада в такива състояния няколко дни преди завръщането. Кога ще мине пак?
— Всеки миг.
Засядам пред книжата си, но не задълго. Човекът се появява почти веднага. Той е дребен, слаб и наистина изглежда напрегнат.
— Добър ден, Лонжрон. Както разбирам, искате да ви направим пълни изследвания.
— Да, докторе.
— Но нали са ви направили на сушата. Това е задължително. Няма начин да не сте минали. И нищо не са ви открили, щом сте на подводницата. Боли ли ви някъде?
— Не, докторе.
— Тогава какво ви тревожи?
— Ами — започва той и спира. Поглежда към Льогийу, който, без да покаже, че е разбрал, без дори да погледне към мен, по най-естествен начин и с много зает вид отива в изолационното, където, разбира се, няма никаква работа. Морван навярно спи, защото не го виждам наоколо.
— Докторе, искам да ви кажа… — започва отново Лонжрон след известно мълчание.
Но пак не може да се реши и остава със затворена уста, мига често, лицето му е пребледняло и изглежда толкова разтревожен, че ме е страх да не припадне.
— Седнете — казвам му аз, — сега ще ви донеса чаша вода.
Той изпива водата на един дъх и си възвръща цвета на лицето. Преглъща шумно. Когато най-сетне отваря уста, гласът му е глух.
— Докторе, страхувам се, че ставам импотентен, това е.
Усмихвам се.
— Защо мислите така?
— От една седмица нощем нямам ерекции.
— А до преди една седмица имахте, така ли?
— Да.
— Колко?
— Три или четири.
— И какво правехте в такъв случай?
Въпреки че задавам въпроса си възможно най-неутрално и почти разсеяно, той се обърква и повтаря:
— Какво правя ли?
— Да, какво правите?
— Ами — отговаря с мъка той — продължавам я.