Вече живеех с надеждата, че това ще е последният ми случай, като махнем, разбира се, хремите и леките наранявания. Когато същата вечер към девет и половина ме повикаха спешно по телефона в лазарета. Там заварих пека да придържа с лявата окървавената си дясна ръка. Прегледах раната. Нараняването бе сериозно! Порязал си бе дълбоко основата на палеца, прекъсвайки частично разгъвателното сухожилие между палеца и показалеца.
— И как я свършихте тая?
— Оправях си койката. Тези проклети плоски пружинки режат като бръснач.
— Какви плоски пружинки?
— Аз ви обърнах внимание навремето, докторе — обажда се Льогийу.
— Да, спомням си. И Жакие ми каза. Дори в началото на рейса ме помоли да не оправям сам койката си. А ето че вие хубаво се наредихте!
— Ще ме зашиете ли, докторе? — пита пекът с треперещ глас.
— Дори двойно: един път отдолу и един път отгоре. Но не се страхувайте: ще ви направим местна упойка.
— Дълго ли ще е?
— Около половин час. Най-много време ми трябва за зашиването на сухожилието. Деликатна работа, защото точно това сухожилие не е от най-дебелите, само два милиметра в разрез. Трябва да се правят съвсем малки дупчици със съвсем тънки игли. Но най-напред ще ви изпънем ръката.
Докато го шия — и вместо половин час отиват над четирийсет и пет минути, — не преставам да говоря на пека и да му описвам какво правя: така съзнанието му ще бъде заето с моите обяснения и няма да помисли да обели очи.
— Тук всичко е малко — говоря му аз — и сухожилието, и игличката, и кончето.
— Щом е толкова малка иглата, как успявате да я вденете, докторе?
Значи е наред, щом говори, и то с напълно нормален глас.
— Не я вдявам, тя е предварително готова с вдянат конец.
— Ами тогава трябва да я хвърлите, щом свърши конецът, така ли?
— Разбира се.
— Не е много икономично — здравомислещо заявява той.
— Да, но има и големи предимства: иглата е готова и я вадя стерилна от опаковката… Няма ухо. Много по-тънка е, прави съвсем малки дупчици в тъканта…
Докато работя, нареждам тези кратки изречения едно след друго със спокоен, дори весел глас.
— Ето — казвам след малко, — заших сухожилието. Това беше най-трудното. Остава ни да зашием раната и готово.
За пръв път пекът се разтревожва:
— Ръката ми ще се възстанови ли? Както си беше. Нали разбирате, за моята работа ръцете…
— Не се притеснявайте! Ще се възстановите напълно, но ще трябва време. Най-малко три седмици. И най-неприятното за вас е, че ще трябва да я закрепим неподвижно.
Превързвам го и тръгвам да търся помощник-капитана, което ще рече, че прекосявам подводницата по цялата й дължина, разпитвам момчетата дали не са го виждали и получавам неизменния отговор: „Ей сега мина.“
Накрая го откривам в командния пункт на машинния отсек и с две думи — той схваща много бързо и очаква стегнати обяснения — му съобщавам за случилото се.
— И естествено с превързана ръка не може да меси хляб! — каза той. — Ясно ли ви е положението, док? Французин без хляб! Ще стане революция. Слава богу, че скоро се връщаме! Елате да видим как стоят нещата в кухнята, док.
Но в кухнята няма никой. Тетатюи и Жегу са отишли да си легнат след уморителната работа през деня. Филмът в бюфета току-що е свършил. Четката никакъв го няма. Само Льорузик наглежда младите моряци, които подреждат столовете.
— Нали си спомняте, че Льорузик доброволно помагаше на пека при месенето? — припомням аз на Пикар.
— Вярно! — извиква той. — Дори сега го видях.
Има си хас да не го види? Той е навсякъде и вижда всичко. И хваща Льорузик, който въпреки услужливостта си не е особено очарован.
— С хляба мога криво-ляво да се оправя. Но разните му кифли, курабии, торти — с тях никакъв ме няма. И кой ще върши моята работа през деня? Не мога да работя денем и нощем.
— Пекът ще ви замества в бюфета.
— С една ръка?
— Ще ръководи младите моряци.
Льорузик се намръщва.
— Е, щом трябва. Но пекът не е от най-търпеливите.
С други думи, Льорузик се страхува за своите морячета, които самият той при случай здравата ругае. Сигурно мисли, че има ругаене и ругаене. И че само неговото е педагогическо.
— Ще говоря с капитана — казва Пикар. — Той ще предупреди пека да бъде внимателен с младите моряци, а вие ще се занимавате само с хляба. Пасти естествено няма да ядем. Като Мария-Антоанета.
— Извинете, капитан Пикар — обажда се Льорузик, — не Мария-Антоанета, а народът не е ял пасти. И хляб също.
— Напълно сте прав, Льорузик — засмива се отривисто помощник-капитанът и го тупва приятелски по гърба.