Вердьоле си сипва отново. Той може да си го позволи, защото след това отива да спи. Аз отказвам втората чаша. Знам, че който не обича шампанско, се смята за не особено мъжествен. Но предпочитам да мина за немъжествен, отколкото да имам киселини в стомаха.
Вердьоле се чувства двойно щастлив: първо, защото ще излезе на „чист въздух“ и, второ, защото ще види своята годеница, от която получаваше най-редовно фамилиграми. Завиждам му.
— Направих си равносметка — казва той с чаша в ръка. — От професионална гледна точка научих каквото е необходимо, за да мога да упражнявам този занаят. Давам си сметка, че можеше да е много повече. Но аз не съм математик, а литератор.
— Но именно твоите литературни интереси ти помогнаха много за рециталите в бюфета и за веселбите в каюткомпанията.
— Е, трябва да ти върна топката — отвръща Вердьоле. — И ти се стараеше на масата. Верду също. И капитанът, и помощник-капитанът. Но бяхме само пет от общо шестнайсет души офицери. Не е много. Спомняш ли си как от време на време трябваше доста да си блъскаме главите, за да измислим някоя интересна тема за разговор? Предложих на капитана да организираме на масата разговори на неполемични теми…
След малко ставам и отивам да хвърля едно око в лазарета, където сварвам Льогийу, потънал в сметките от лавката, които би трябвало да правим заедно, тъй като аз се водя за ръководител на тази така ценна институция. Веднага се включвам в изчисленията и за един час свършваме.
Оглеждам още един път лазарета, който ми предстои да напусна. Льогийу подрежда. Морван спи в съседното помещение. Всичко е наред. Най-обикновено всекидневие.
Льогийу вече е подредил безупречно. Сега стои облегнат на операционната маса. Зелените му очи гледат замечтано над широките скули и аз се питам дали не го обхващат пак метафизичните опасения, дали няма отново да ме отрупа с въпроси за безсмъртието на душата. Но този път подхваща нещо съвсем различно.
— Докторе, какво мислите за възпиращите сили?
— Аз съм за тях, уви!
— Защо уви?
— Защото най-разумното разрешение би било разоръжаването. Но Франция не може да остане невъоръжена в един въоръжен до зъби свят. За да започне разоръжаването, трябва САЩ и СССР да поемат инициативата.
— Значи вие смятате, че възпирането е необходимост.
— Необходимост и залог.
— Какъв залог?
— Залог, че съществуваме и ще продължим да съществуваме.
— А ако се провалим?
— Тогава вече дори няма да ни има на земята, за да видим какво е станало.
— Е, докторе, не гледате много весело на живота.
— Грешите! Напротив, аз съм весел човек! В края на краищата земята е прекрасна, макар че прекарваме кратко време на нея. Знаете ли за какво си мисля често? Когато излезем на чист въздух, жетвата ще е вече привършила и ще почувствам истинско щастие, когато видя огромните купи слама, подредени равномерно в краищата на нивите.
— Знам ги — казва развълнуван Льогийу. — Майка ми им вика „суджуците на дядо господ“. Аз пък си мисля често за едно малко поточе, където ловях раци като малък.
Пожелаваме си лека нощ и преди да се върна в стаята си, минавам през каюткомпанията. Исках още един път да я видя, защото мислено вече се бях сбогувал с нея. За мое учудване Вилхелм е още там.
— Още ли не спите, Вилхелм?
— Ех, докторе, не мога да заспя, когато усетя дъха на яслата…
— И аз съм така… Но ще се опитам все пак. Вилхелм, мога ли да ви помоля нещо: ще ме събудите ли, когато изплуваме?
— Непременно.
Изтегнат на койката, гледам с широко отворени очи в тъмнината и си мисля за завръщането и естествено за жени. Заклевам се, че ще прегърна първото момиче, което срещна на улицата! Заклевам се, но няма да го направя. През цялото време човек не прави нещата, които е обещал да направи. И, обратното, върши, каквото се е зарекъл да не върши. Например да мисли за Софи. Трябваше да внимавам. Мисълта така лесно се плъзва от общото към единичното. А как да не мисля за нея, като самата забрана извиква в съзнанието ми нейния образ! Така изминават доста мъчителни петнайсет минути! Мъжете от подводницата се връщат не само към чистия въздух, а и към нещо също толкова важно, колкото кислорода: любимата жена. А аз не! Бесен съм срещу Софи, бесен съм и срещу себе си, задето не преставам да мисля за нея. Моят клапан за разочарования явно не действа добре.
Успявам накрая да заключа здраво спомените си. Дори почти си вярвам, че съм излязъл победител от изпитанието. И дори успявам да поспя два часа. Така поне показва часовникът ми, когато Вилхелм идва да ме събуди.