— Готово, докторе. Вече сме на повърхността! Помощник-капитанът ви чака на мостика. Не трябва да изпускате това!
— Как да се облека?
— Май е много топло. Морето е спокойно. Почти не се клатим.
— Благодаря, Вилхелм!
Стъпвам с крак на пода и усещам клатенето. Значи няма нужда да си слагам мушамата, както в началото на пътуването, когато мостикът оправда името си „баня“. Навреме си припомням морската поговорка, че в морето е „винаги хладно“, и навличам пуловер върху фланелката. Тръгвам нагоре по стъпалата и си спомням с умиление колко ме затрудняваше навремето това упражнение при първия ми рейс на малката подводница.
На мостика са четирима. Не, пет с помощник-капитана, когото веднага питам:
— Къде да се пъхна, за да не преча?
— Ето в това ъгълче.
Нощ е, разбира се, АРПЛ се завръщат в базата обикновено нощем. По това си приличаме с крадците.
Но тази нощ е светла, с пълна и много ярка луна, приличаща на фенер и закачена толкова високо в небето, че на мен, свикналия да навеждам глава под ниските тавани в продължение на два месеца, ми се завива свят.
Но скоро забелязвам, че не е просто окачена там горе — високо, високо, — а се движи, плува между облаците, осветява ги отзад и бавно и тържествено се показва през разнищените им краища. Блесналото под нея море е спокойно, но не като огледало. Браздят го леки вълни, които подводницата с потопен нос леко и дружелюбно отстранява, за да стигне бетонното си гнездо. Навлизаме в тесния вход на залива и сърцето ми се разтупква от вида на толкова близката земя със стръмните й брегове и дърветата по тях: почти ги бях забравил.
Миг след това от въздуха почти ме заболява гърлото. А, това не е вече химически пречистеният, обезмирисен въздух на подводницата! Въздухът, който вдишвам внимателно, глътка по глътка, е с почти тръпчиви миризми. Естествено в морето сме и въздухът е влажен и солен. Но земята е вече толкова близко, че той дъхти и на хумус, листа и дим. Изпитвам същото чувство като Маугли, когато напуска джунглата и братята си, за да заживее в селската колиба. Миризмите ме завладяват от всички страни. Те са прекалено много и прекалено силни. Не бих казал, че са ми неприятни. Но ще ми трябва време, докато отново привикна към мириса на човек.
Затова пък небето е истинско великолепие. Така високо, така безкрайно с „облаците“, които плуват там далеч, далеч, вълшебните „облаци“! Не мога да се нагледам. И сто очи да имах, пак нямаше да ми стигнат, за да се наситя докрай с неописуемата радост, която гледката ми доставя.
Помощник-капитанът лекичко ме побутва с лакът и когато обръщам глава, огряното му от лунната светлина лице ме поразява с изражението си. Още по-удивителен е тонът, с който ме заговори — без ни най-малка насмешка, без помен от неговия отривист смях.
— Хубаво е, нали?
— Много хубаво — отговарям аз почти шепнешком.
— Струва си да прекараш шейсет и пет дни под водата, за да видиш това, когато изплуваш — не смятате ли?
— Да, за мен това е откритие! — казвам аз. — Преоткриване. Великолепно е!
— Слушайте какво ще ви кажа, док.
Гласът му е сериозен, настойчив.
— Една, може би две седмици ще се възхищавате на небето и облаците. После ще мине.
— Толкова бързо ли?
— Да. Ще забравите.
— Да забравя, че светът е чудесен?
— Да, забравя се, винаги се забравя. Освен ако не полагаме усилия да си припомняме късмета, който имаме.
— Но омайването от тази дивна нощ няма да се повтори — казвам аз със свито гърло.
— Да, очарованието избледнява. Но човек трябва винаги да си припомня. Това е. Трябва да си припомняме, че щастието е да гледаме всеки ден земята, небето, облаците.
И добавя шепнешком:
— А то е толкова крехко сега.