Изведнъж се сети, че отдавна не е имал вести от Нобъл. Е, не чак толкова отдавна, беше напуснал Лондон преди двайсет и четири часа. Но едно денонощие би трябвало да стигне на Специалния отдел, за да открие кои болници и медицински институти в Южна Англия се занимават с нови хирургични технологии. Виж, другата задача — търсенето на пациент с метална плочка в черепа сред безследно изчезналите през последните години — можеше да отнеме цяла вечност, тъй че навярно още нямаха резултат.
Освен това бе помолил Ричман и Майкълс да потърсят по обезглавените трупове следи от инжекции, които биха могли да останат незабелязани досега поради напредналата степен на разлагане. Например инжекции със сукцинилхолин.
Точно това най-много мразеше в занаята. Предпочиташе да работи сам, да осмисля фактите без да бърза и после да действа в съответствие с изводите си. Но все пак не можеше да се оплаче от екипа. Хората на Нобъл и медицинските експерти в Лондон вършеха всичко, което искаше. Лебрюн също. Бени Гросман от Ню Йорк му правеше огромни услуги, а сега навярно и Рита Ернандес щеше да събере изчерпателна информация за Озбърн, в която би могъл да се крие някакъв намек за отдавнашни събития, обясняващи връзката между хирурга и Мериман.
Но точно тук бе проблемът. Озбърн и Мериман, мъртвият частен детектив Жан Пакар, светкавичните убийства на високия мъж и тайните интриги в Интерпол — всичко това беше част от един случай. Обезглавените трупове, пръснати из Северна Европа и отрязаната глава в Лондон трябваше да са нещо съвсем отделно.
Нещо му подсказваше, че не е така, че по някакъв странен начин две съвсем различни разследвания се преплитаха в едно цяло. И общата точка — макар че нямаше абсолютно никакво доказателство за това — беше Озбърн.
Това не му харесваше. Имаше чувството, че губи контрол над ситуацията.
— Разчепкаш ли връзката Озбърн-Мериман, ще разкриеш и всичко останало — изрече той на глас.
Забеляза, че палецът на левия му крак се подава от чорапа. И изведнъж за пръв път от години насам се почувства ужасно самотен.
Ненадейно на вратата се почука. Озадачен, Маквей стана и тръгна натам.
— Кой е? — запита той и открехна, без да сваля веригата.
В коридора стоеше униформен полицай.
— Първа парижка префектура, полицай Сико. В апартамента на госпожица Монере е станала престрелка.
60.
Маквей огледа автоматичния пистолет, който Бара бе сложил грижливо върху салфетка на масата в столовата. Извади от джоба си химикалка, пъхна я в дулото и повдигна оръжието. Беше американски колт 45-ти калибър, произведен поне преди десет-петнайсет години.
Маквей остави пистолета, прибра химикалката и се загледа в трескавата активност наоколо. Макар че беше неделя вечер, апартаментът гъмжеше от полицейски експерти.
От другата страна на коридора инспекторите Бара и Метро разговаряха в хола с Вера Монере. В креслото от Страната на чудесата седеше портиерът, когото изведнъж всички бяха взели да наричат Филип.
Маквей излезе в коридора и видя мършав очилат техник да стърже засъхнала кръв от стената. По-нататък плешив фотограф правеше последни снимки, а до него мъж с фигура на професионален борец деликатно вадеше куршум от разцепеното черешово дърво на малка масичка.
След време цялата тази дейност щеше да пресъздаде доста точно какво е станало тук. Но засега Маквей се интересуваше главно от пистолета в столовата.
Би могъл да разбере наличието на мъничък дамски пистолет, 25-ти или 32-ри калибър. Германски валтер, италианска берета. Или най-вероятно френски модел. Тъкмо такова оръжие би пъхнал един виден френски държавник под възглавницата на своята приятелка за непредвидени случаи. Но колт 45-ти калибър беше чисто мъжко оръжие. Голям, тежък, с отвратителен откат. Тук просто нямаше място за него.
Минавайки покрай фотографа, който сега се занимаваше с отворената врата, Маквей надзърна в хола. Очевидно Бара току-що бе попитал Вера Монере за нещо, защото тя клатеше глава. После погледна настрани, забеляза Маквей и веднага се завъртя към Бара.
Преди малко Бара бе казал на Маквей още от прага, че Франсоа Кристиан е уведомен и е разговарял с Вера по телефона, но няма да дойде. Типично за френската полиция — да му покажат, че са замесени висшите кръгове и че ще е най-добре да стои настрани от разследването, поне докато става дума за госпожица Монере.