В Лондон Йън Нобъл бавно остави слушалката и събра връхчетата на пръстите си. Току-що Маквей му бе казал две неща: че Лебрюн е в тежко състояние и че ще се обади от обществен телефон, защото стаята вероятно се подслушва.
Десет минути по-късно личният му телефон иззвъня.
— В лионската централа на Интерпол има двоен агент — съобщи Маквей от телефонната кабина на едно кафене близо до хотела. — Всичко се върти около убийството на Мериман. Лебрюн отиде да провери дали може да се открие нещо. Щом разберат, че е жив, ще повторят.
— Разбирам.
— Можеш ли да го прехвърлиш в Лондон?
— Ще видя какво може да се направи…
— Предполагам, че това означава „да“ — отсече Маквей и затвори телефона.
Два часа и седемнайсет минути по-късно реактивен санитарен самолет на Британските военновъздушни сили кацна на летище Лион-Брон. Насреща му веднага се устреми по пистата линейка с английски дипломат, получил наскоро сърдечен удар.
След петнайсет минути Лебрюн летеше за Лондон.
В седем и пет една кола спря пред сградата на Кей дьо Бетюн 18 и отвътре излезе Филип, брадясал и грохнал след цяла нощ безрезултатно разглеждане на престъпни физиономии. Той кимна на униформения пост край входа и влезе във фоайето.
— Bonjour, Морис — каза Филип на нощния пазач и го помоли да постои още час, за да може да се избръсне и да подремне малко.
Като мина през страничната врата към служебното стълбище, той слезе надолу и тръгна по коридора към скромното си партерно жилище в края на сградата. Вече вадеше ключа, когато зад гърба му се раздаде тих шум и някой го повика по име. Филип трескаво се завъртя, очаквайки да види високия мъж с пистолет, насочен към сърцето му.
— А, мосю Озбърн — въздъхна той с облекчение, когато американецът се появи иззад вратата на помещението с електромерите. — Не биваше да напускате стаята. Полицаите са навсякъде. — После Филип забеляза, че Озбърн притиска към гърдите си бинтованата лява ръка. — Мосю…
— Къде е Вера? Няма я в апартамента. Къде е?
Озбърн сякаш не бе мигнал цяла нощ. Нещо повече, изглеждаше изплашен.
— Елате да влезем, s’il vous plait24.
Филип бързо отключи вратата и двамата влязоха в малкия апартамент.
— Полицаите я отведоха на работа. Тя настояваше. Тъкмо смятах да се избръсна и после да проверя дали сте горе. Госпожицата се тревожеше за вас.
— Трябва да говоря с нея. Имате ли телефон?
— Oui, разбира се. Но полицията сигурно подслушва. Ще разберат откъде се обаждате.
Филип имаше право. Щяха да разберат.
— Тогава се обадете вие. Кажете й, че много се тревожите да не би високият мъж да я открие. Нека помоли охраната да я отведе при баба й в Кале. Не приемайте възражения. Кажете й да остане там докато…
— Докато?
— Не знам. — Озбърн го погледна отчаяно. — Докато… опасността премине.
65.
— Сега ще можем да говорим спокойно. — Маквей натисна един бутон върху грамадния „безопасен телефон“ в кабинета на Лебрюн и сигналната лампичка потвърди, че линията не се подслушва. — Чуваш ли ме?
— Да — потвърди Нобъл от подобен телефон в свързочната централа на Специалния отдел в Лондон. — Нашите приятели от Кралските военновъздушни сили докараха Лебрюн преди четирийсет минути. Настанихме го в Уестминстърската болница под фалшиво име. Не е в най-добра форма, но докторите смятат, че ще прескочи трапа.
— Може ли да говори?
— Все още не. Но с известно усилие може да пише. Даде ни две имена. „Клас“ и „Антоан“… след „Антоан“ има въпросителна.
Очевидно ставаше дума за доктор Хуго Клас, германският експерт по отпечатъци в лионската централа на Интерпол.
— Иска да ни подскаже, че Клас е подал заявката до нюйоркското полицейско управление — установи Маквей. — Антоан е братът на Лебрюн, началник на вътрешната охрана в централата.
Питаше се дали въпросителната означава, че Лебрюн се тревожи за брат си, или че Антоан може да е свързан с атентата.
— Между другото искам да те осведомя за още нещо — каза Нобъл. — Вече разполагаме с име за нашата симпатична отрязана глава.
— Ами!
Маквей вече бе почнал да вярва, че думата „късмет“ е напълно изчезнала от речника му.