— Докторе, веднъж вече ме излъгахте. Искате да ви помогна. В такъв случай ми дайте нещо полезно. Докажете, че мога да ви вярвам.
Келнерът донесе кафето, сложи го на масата и се отдалечи. Маквей се загледа подир него. След като отмина няколко маси, келнерът спря до тъмнокос мъж с кожено яке. Човекът седеше сам вече от десет минути, без да поръчва нищо. В лявата си ръка държеше цигара и имаше диамантена обица на лявото ухо. Веднъж келнерът вече бе спрял до него, но човекът го отпрати. Този път той погледна към Маквей и каза нещо. Келнерът кимна и тръгна между масите.
Маквей отново се обърна към Озбърн.
— Какво, докторе, май не ви се говори тук? Искате ли да идем другаде?
Озбърн не знаеше какво да мисли. Също както първия път, Маквей му задаваше загадъчни въпроси. Очевидно го смяташе за замесен в нещо, от което Озбърн нямаше ни най-малка представа. А това само усложняваше положението, защото всеки откровен отговор придобиваше вид на хладнокръвно пресметнато увъртане.
— Маквей, повярвайте ми, че не знам за какво говорите. Ако знаех, може би щях да помогна, но наистина не знам.
Маквей машинално подръпна ухото си и се озърна настрани. После пак погледна Озбърн.
— Дали пък да не опитаме друг подход? — той помълча. — Как тъй стана, че напомпихте Албърт Мериман със сук-ци-нил-холин? Правилно ли го произнасям?
Озбърн не се стресна, сърцето му продължи да бие равномерно. Маквей бе прекалено умен, за да не е съобразил досега. Беше предвидил подобен вариант и имаше подготвен отговор.
— Знаят ли френските полицаи?
— Моля, отговорете на въпроса.
— Албърт Мериман… уби баща ми.
— Баща ви?
Този път Маквей наистина се изненада. Трябваше да го предвиди, но някак бе изпуснал най-очевидното — че може да става дума за отмъщение.
— Да.
— И наехте високия мъж да го убие?
— Не. Той се появи изневиделица.
— Преди колко време бе убит баща ви?
— Когато бях на десет години.
— На десет?
— В Бостън. На улицата. Бях там. Стана пред очите ми. Запомних лицето му завинаги. И повече не го видях… допреди една седмица тук, в Париж.
За миг Маквей сглоби отделните части от мозайката.
— Не казвате на парижките полицаи, защото имате други планове. Наемате Пакар да го открие. После търсите подходящо място и избирате парка край Сена. Биете му една-две дози от препарата. Когато го хвърляте във водата, той не може нито да диша, нито да се движи. Отива към дъното и се удавя. Течението е силно, препаратът се разпада в организма, а след ден-два трупът е толкова подпухнал, че на никой не му хрумва да търси следи от спринцовка. Това е било в най-общи линии.
— В известен смисъл.
— В какъв смисъл?
— Най-напред исках да разбера защо е убил баща ми.
— Тъй ли?
Маквей отново стрелна очи настрани. Човекът с коженото яке вече не беше на същата маса. Сега седеше много по-близо. Само на две маси вляво от Озбърн. Продължаваше да държи цигара в лявата си ръка, но дясната бе изчезнала под масата.
Озбърн извърна глава, за да види какво е привлякло вниманието на Маквей, но преди да довърши движението, Маквей скочи на крака и застана между него и човека с якето.
— Станете и вървете пред мен. Към онази врата. Не питайте защо. Просто го направете.
Озбърн се изправи. В този момент най-сетне видя кого бе гледал Маквей.
— Маквей, това е той. Високият!
Маквей се завъртя. Бернхард Офен вече стоеше прав и автоматичният CZ бе изникнал в ръката му. Някой изпищя.
Изведнъж два оглушителни изстрела разтърсиха залата и почти веднага след тях се посипа градушка от разбито стъкло.
Бернхард Офен така и не разбра защо по-старият американец трябваше да го удря толкова силно в гърдите. И то два пъти. После осъзна, че лежи по гръб на тротоара, а краката му все още са в ресторанта, закачени за рамката на витрината, през която бе прелетял. Наоколо всичко бе обсипано със стъкла. Чуваше хората да крещят, но нямаше представа защо. Озадачен, той погледна нагоре и видя над себе си същия американец. Стоманеносиният „Смит енд Уесън“ 38-ми калибър сочеше право към сърцето му. Той безсилно поклати глава. После всичко помръкна.
Озбърн пристъпи напред и докосна сънната артерия на Офен. Наоколо беше същинска лудница. Хората крещяха. Викаха. Пищяха от потресение и ужас. Някои наблюдаваха от разстояние. Други опитваха да се измъкнат през тълпата, докато трети любопитно си пробиваха път по-напред. Най-сетне Озбърн извърна глава към Маквей.