Ново почукване.
Ако беше Маквей, щеше да каже нещо или просто да отключи. Дръжката бавно се завъртя и в същия миг Озбърн сключи пръсти около пистолета. Някой бутна вратата само колкото да установи, че е заключена. В следващата секунда натискът престана.
Озбърн пресече стаята и се притисна към стената до вратата. Усещаше как потта му се стича по дръжката на пистолета. Сега всичко зависеше от онзи в коридора.
— Извинявай, маце. Май си объркала стаята, мама му стара — долетя отвън провлаченият глас на Маквей.
Женски глас изписука нещо на френски.
— Бъркаш, бе маце. Мене слушай. Опитай горе, може пък да си объркала етажа.
Този път отговорът беше възмутен и сърдит.
В ключалката изтрака ключ. Вратата се отвори и Маквей застана на прага. Водеше за ръка тъмнокосо момиче, а от джоба на сакото му стърчеше сгънат вестник.
— Хайде, влизай, щом си рекла — каза той на момичето и се обърна към Озбърн. — Заключи.
Озбърн затвори вратата, превъртя ключа и закачи веригата.
— Добре, маце, пуснахме те. И какво сега? — обърна се Маквей към гостенката, която стоеше сред стаята с ръка на кръста. Очите й спряха върху Озбърн. Изглеждаше на двайсетина години, висока около метър и петдесет и пет и изобщо не се боеше. Беше облечена с тясна копринена блуза, съвсем къса черна поличка, мрежести чорапи и обувки с висок ток.
— Чуки-чуки — заяви тя на развален английски и се усмихна съблазнително първо на Озбърн, после на Маквей.
— Значи искаш да ни изчукаш и двамата. Така ли?
Тя се усмихна и английският й стана малко по-добър.
— Че защо не?
— Кой те праща?
— Хванахме се на бас.
— Какъв бас?
— Нощният портиер рече, че сте обратни. Пиколото вика, че няма такава работа.
Маквей се разсмя.
— И те пратиха да провериш.
— Oui — кимна тя и измъкна за доказателство няколко банкноти от сутиена си.
— Какво става, по дяволите? — възкликна Озбърн.
Маквей се усмихна широко.
— Мама му стара, бе маце, само рекохме да си направим майтап с тях. Пиколото е прав. — Той се обърна към Озбърн. — Ти ли ще я опънеш пръв?
— Какво? — подскочи Озбърн.
— Че какво толкоз, щом вече са й платили. — Маквей я погледна с усмивка. — Съблечи се…
— Дадено.
Беше сериозна и си разбираше от работата. През цялото време ги гледаше в очите. Първо единия, после другия, след това пак първия, сякаш сваля всяка дрешка единствено за негово удоволствие. Малко по малко остана съвършено гола.
Озбърн гледаше със зяпнала уста. Нима Маквей наистина щеше да го стори? Ей-така, в негово присъствие? Беше чувал всеизвестните клюки за ченгета, попаднали в подобни ситуации. Но никога не им бе вярвал, а още по-малко бе допускал, че някой ден ще се окаже участник в такава история.
Маквей го погледна.
— Аз почвам, бива ли? — Той се ухили. — Нали нямаш нищо против да идем в банята, докторе?
Озбърн го изгледа втренчено.
— Моля.
Маквей отвори вратата и момичето влезе в банята. Маквей се вмъкна на свой ред и затвори вратата. След миг отвътре долетя остър писък и шум от падане на нещо тежко. После вратата се отвори и Маквей излезе напълно облечен.
— Дошла е, за да ви види. Мене ме видя в коридора, тъй че друго не й трябваше.
Маквей измъкна вестника от джоба си и му го подхвърли, после се наведе да събере дрехите на момичето. Озбърн разгъна вестника. Дори не забеляза името на изданието. Насреща му изпъкна огромно заглавие на френски: ХОЛИВУДСКИ ДЕТЕКТИВ СЕ ИЗДИРВА ЗА СТРЕЛБАТА В „ЛА КУПОЛ“! Отдолу беше изписано с малко по-дребен шрифт: „Свързан с американския лекар от убийството на Мериман!“ Под заглавието отново видя полицейската си снимка, която бе отпечатана неотдавна във „Фигаро“, а до нея — усмихнатата физиономия на Маквей отпреди две-три години.
— Измъкнали са я от „Лос Анджелис Таймс мегазин“. Интервю за всекидневието на един инспектор в отдел „Убийства“. Търсеха нещо пикантно, намериха само скука. Но все пак го отпечатаха.
Маквей пъхна дрехите в хотелски плик за химическо чистене и отключи вратата. Предпазливо надникна в коридора, после закачи плика отвън.
— Откъде са разбрали? Как успяха да ни открият? — все още не можеше да повярва Озбърн.
Маквей затвори вратата и превъртя ключа.
— Знаели са, че техният човек следи един от нас. Знаели са, че работя с Лебрюн. Трябвало е само да пратят някого в ресторанта с двете снимки да попита: „Тия ли са?“. Лесна работа. Затова пратиха момичето. Искали са да бъдат сигурни, че не бъркат, преди да повикат тежката артилерия. Тя сигурно се е надявала да надникне, да ни забаламоса и да се измъкне. Но явно е била готова и на повече, ако номерът не мине.