Организацията имаше очи и уши по улиците, в полицейските участъци, обществените сгради, болниците, посолствата и транспортните възли на десетина от най-големите градове в Европа и още пет-шест из целия свят. Чрез тях бяха открили Албърт Мериман, Анес Демблон, жената на Мериман и Вера Монере. Пак чрез тях щяха да открият Озбърн и Маквей. Въпросът бе кога.
В 3:10, настанен на задната седалка на тъмносиньо БМВ, Фон Холден навлезе в Париж по магистрала N2 през Обервилие. Чувстваше се като главнокомандващ, който нетърпеливо очаква доклада на своите генерали от бойното поле.
За да убие Бернхард Офен, тоя американски полицай трябваше да е или много добър, или голям късметлия, а може би и двете едновременно. Същото се отнасяше и до неочакваното изплъзване. Неприятно. Парижкият сектор разполагаше с първокласни сътрудници, високо ценени и дисциплинирани, а Бернхард Офен беше най-добрият от тях.
Фон Холден знаеше това най-добре. Макар и няколко години по-млад, беше работил като началник на Офен както в Съветската армия, така и в Щази — източногерманската тайна полиция преди обединението.
Кариерата на Фон Холден бе започнала рано. На осемнайсет години той напусна Аржентина и замина да следва в Москва. После премина обучение в ленинградската школа на КГБ. Петнайсет месеца по-късно беше ротен командир от 4-та гвардейска танкова армия, отговарящ за охраната на съветското посолство във Виена. Там бе вербуван в Спецназ — отрядите със специално предназначение, обучавани за саботажи и тероризъм. Пак там срещна Бернхард Офен — един от неколцината лейтенанти в неговата част.
Две години по-късно Фон Холден бе официално уволнен от Съветската армия и стана заместник-директор на източногерманския Комитет по въпросите на спорта. Отговаряше за подготовката на елитни атлети в лайпцигския Институт по физкултура; между тях бяха Ерик и Едуард Клайст, племенниците на Елтон Либаргер.
Пак в Лайпциг Фон Холден стана „доброволен сътрудник“ на Министерството за държавна сигурност — Щази. Благодарение на богатия си опит от Спецназ той обучаваше вербуваните за тайни операции срещу източногермански граждани и създаваше „специалисти“ по тероризъм и убийства. По това време реши да изиска прехвърлянето на Бернхард Офен от 4-та танкова армия. Високо ценеше неговия талант. След осемнайсет месеца Офен беше най-добрият убиец и един от най-добрите агенти на Щази.
Фон Холден отлично си спомняше за онзи далечен следобед в Аржентина, когато избра своята кариера още на шестгодишна възраст. Беше излязъл да поязди с деловия партньор на баща си и по някое време гостенинът го попита какъв ще стане като порасне. Най-обикновен въпрос на възрастен мъж към малко момче. Необикновен бе отговорът на момчето и онова, което направи после.
— Много ясно, ще работя за теб — широко се усмихна малкият Паскал, сетне пришпори коня и препусна през пампата.
Мъжът зад него остана да седи върху спрелия кон и да гледа как дребното момче насочва със сигурна ръка и вече узряла властност своя грамаден жребец напред по пресечения терен, докато накрая изчезна с мощен скок зад стена от високи храсти. В онзи миг се реши цялото бъдеще на Фон Холден. Мъжът, който му зададе този въпрос по време на ездата, беше Ервин Шол.
75.
Равномерното тракане на колелата по релсите го унасяше и Озбърн замаяно се облегна назад. Не си спомняше да е мигнал през двата часа, прекарани под моста Аустерлиц. Чувстваше се безкрайно уморен, брадясал и мръсен. Отсреща Маквей клюмаше до стъклото и Озбърн неволно се зачуди на неговата способност да спи където и да било.
В пет часа сутринта двамата напуснаха скривалището над Сена и се върнаха на гарата, където откриха, че влаковете за Мо тръгват от Гар дьо л’Ест, на петнайсет минути път с такси. Тъй като времето напредваше, решиха да поемат риска, като се надяваха, че случайно избран шофьор едва ли ще се окаже нещо повече от това, което изглежда.
На гарата влязоха през различни входове. Павилионите за вестници бяха отрупани с ранни издания, от които ги гледаха собствените им ретуширани снимки, придружени с огромни заглавия за стрелбата в „Ла купол“.
Малко по-късно двамата нервно посегнаха за билети на различни гишета, но и на двете места касиерите невъзмутимо приеха парите и се обърнаха към следващите пътници.
През следващите двайсет минути чакаха поотделно, но без да се изпускат от поглед. Единственият тревожен миг бе когато петима униформени полицаи поведоха към перона четирима оковани мъжаги. Вървяха право към влака за Мо, но в последния момент свърнаха настрани и се качиха на друг.