Пристъпвайки през разбито стъкло и смазана стомана, Озбърн тръгна от жертва на жертва. Гледаше как лекарите превързват живите, вдигаше одеялата от лицата на мъртвите. От Маквей нямаше следа.
Когато повдигна одеялото от лицето на поредния труп, внезапно видя клепачите да потрепват. Опипа шията и усети пулс. Бързо вдигна глава и забеляза наблизо санитар.
— Помощ! — изкрещя той. — Този човек е жив!
Санитарят дотича и Озбърн се отдръпна. Отново го обля студена, замайваща вълна. Разбираше, че шокът започва да го надвива. Първата му мисъл бе да попита някой санитар за одеяло, но в някакво внезапно просветление осъзна, че ако това наистина е саботаж, целта са били двамата с Маквей. Помолеше ли за одеяло, щяха да разберат, че е пътник. Щяха да питат за име и да го запишат между живите.
„Не — помисли той и се отдръпна. — По-добре да стоя настрани.“
Огледа се и видя близо на склона гъста горичка. Санитарят клечеше с гръб към него, а останалите спасители бяха далече. Трябваше да напрегне сетни сили, за да измине тия няколко метра. Обзе го страх, че се бави, че ще го забележат. Най-сетне достигна укритието и се обърна. Все още никой не гледаше към него. Успокоен, той се вмъкна в храсталака. И тук, далече от истерията, легна върху влажната шума, подложи ръка под главата си и затвори очи. Почти мигновено потъна в дълбок сън.
76.
Вестта за катастрофата на влака Париж-Мо стигна до Йън Нобъл по-малко от час след произшествието. Първите сведения говореха за саботаж. Малко по-късно бе потвърдено, че под локомотива е имало взривно устройство.
Прекалено наивно би било да се сметне за просто съвпадение, че Маквей и Озбърн пътуваха по същата линия за среща с пилота на летището в Мо. А след като пилотът бе изчакал уговорения срок и бе излетял без да ги види, можеше да се предположи, че двамата са били във влака.
Нобъл незабавно се свърза с домашния телефон на капитан Каду в Лион и го информира за произшествието. Държеше да узнае резултатите от проучването на германския експерт Хуго Клас и анкетата около смъртта на Антоан Лебрюн. Беше решил да смята за утвърден факт, че Маквей и Озбърн са били във влака и че катастрофата е дело на неизвестната организация, за която работеше Клас или братът на Лебрюн. По този начин противниците отново доказваха колко широка е тяхната разузнавателна мрежа. Не го учудваше, че бяха открили Мериман, Анес Демблон и останалите, нито че знаеха името и адреса на Вера Монере. Но да засекат тайната среща на Маквей и Озбърн в „Ла купол“, а после да ги открият сред пътниците на влака за Мо — това граничеше с невъзможното.
Каду бе поразен и не криеше отчаянието си. Човекът, когото пуснал по дирите на Клас, засега не бил открил нищо повече от факта, че в събота заподозреният отвел жена си на ресторант, в неделя ходил на църква, а в понеделник отишъл на работа както винаги. Подслушването на телефона не дало резултат. Колкото до Антоан, в неделя той се прибрал у дома след късна вечеря с брат си и веднага си легнал. По неизвестна причина станал рано и отишъл в кабинета, макар че нямал подобен навик. Там го открила жена му в 7:30. Лежал на пода до бюрото, а до него се търкалял служебният му пистолет марка „Берета“. Бил изстрелян само един патрон и смъртта била причинена от рана в дясното слепоочие. Аутопсията и балистичното проучване потвърждавали, че куршумът е от същия пистолет. Външната врата била заключена, но имало открехнат прозорец в кухнята. Поради това не било изключено някой да е влязъл и излязъл оттам, макар че липсвали доказателства.
— Или само да е излязъл — подхвърли Нобъл.
— Да, и ние помислихме за това — каза Каду с подчертания си френски акцент. — Че Антоан може да е пуснал някого в къщата. Би трябвало да познава човека много добре, за да го приеме по това време. После онзи го убива и се измъква. Но така или иначе нямаме доказателства и съдебният лекар официално обяви случая за самоубийство.
Нобъл се чувстваше озадачен както никога през живота си. Всички около Мериман бяха мъртви или преследвани, а човекът, който бе открил неговия отпечатък, се оказваше напълно невинен.
— Каду, вашингтонската централа на Интерпол… с кого се е свързал Клас за досието на Мериман?
— С никого.
— Какво?
— Заявката не е регистрирана във Вашингтон.
— Невъзможно. Досието им е било пратено по факс направо от Ню Йорк.
— Стари кодове, драги мой — каза Каду. — Навремето големите клечки от Интерпол имаха лични кодове, осигуряващи достъп до най-секретната информация. Практиката отдавна е отменена. Но някои все още помнят кодовете и ги използват, без да оставят следа. От Ню Йорк може да са подали факс до Вашингтон, но по някакъв електронен канал той е кривнал направо към Лион.