— Каду… — Нобъл се поколеба. — Знам, че Маквей е против, но времето не чака. Тихичко прибери Клас и го разпитай. Ако искаш, ще дойда и аз. Той е единствената ни нишка.
— Разбирам, приятелю. И съм напълно съгласен. Чакам веднага да ми съобщиш, ако узнаеш нещо за Маквей. Пък да става каквото ще, а?
— Да, разбира се. Да става каквото ще.
Нобъл остави слушалката, позамисли се, сетне извърна глава към стойката за лули зад бюрото. Избра най-опушената, марка „Калабаш“, напълни я, грижливо утъпка тютюна и драсна клечка кибрит.
Ако Маквей и Озбърн не бяха пътували с влака Париж-Мо, ако само бяха закъснели за срещата с пилота, значи утре щеше да ги завари там. Но двайсет и четири часа бяха нетърпимо дълъг срок. Нобъл бе казал на Каду, че ги смята за загинали при катастрофата. От това предположение щеше да тръгне и сега. За мъртвите не можеше да стори нищо, но ако бяха оцелели, трябваше да ги измъкне незабавно, преди противникът да е разбрал.
Около единайсет без четвърт, почти четири часа след катастрофата, една висока, стройна и много привлекателна репортерка със служебна карта от вестник „Монд“ спря колата си на тесния път до други вестникарски автомобили и се вмъкна сред по-рано пристигналите журналисти.
Части на френската Национална гвардия се бяха присъединили към местните полицаи и пожарникари в борбата за спасяване на жертвите от катастрофата, наброяващи досега тринайсет загинали, включително машинистът. Трийсет и шест души бяха откарани в болница, дванайсет от тях в тежко състояние. Още петнайсет леко ранени бяха получили медицински грижи на място. Останалите жертви продължаваха да лежат под обломките и според мрачните прогнози щяха да минат часове, може би дни до пълното приключване на списъка.
— Има ли вече списък по имена и народност? — запита репортерката, влизайки в голямата палатка, служеща като пресцентър само на двайсетина метра от релсите.
Пиер Андре, застаряващ лекар от Националната гвардия, натоварен с първоначалното идентифициране на жертвите, откъсна поглед от масата и се втренчи в служебната карта от „Монд“. После вдигна глава към лицето на посетителката и се усмихна за пръв и единствен път през този ден. Аврил Рокар беше истинска хубавица.
— Oui, madame. — Той бързо се завъртя към един от своите подчинени. — Лейтенант, списък на жертвите за мадам, s’il vous plait.
Младият офицер измъкна лист от папката пред себе си, стана и учтиво го подаде на журналистката.
— Merci — кимна тя.
— Трябва да ви предупредя, мадам, че списъкът далеч не е окончателен — каза Пиер Андре, вече без усмивка. — И не бива да се публикува преди уведомим близките.
— Разбира се.
Аврил Рокар беше сътрудничка на парижката полиция, работеща с френското правителство като специалист по фалшификациите. Но присъствието й тук в ролята на репортерка от „Монд“ не бе по поръчка на на правителството или Парижката полицейска префектура. Беше пристигнала заради Каду. От десет години между тях имаше любовна връзка и в цяла Франция тя бе единственият човек, на когото Каду би могъл да се довери безусловно.
Тя се отдръпна и прегледа списъка. Повечето от идентифицираните пътници бяха французи. Имаше двама германци, швейцарец, южноафриканец, двама ирландци и един австралиец. Нито един американец.
Аврил се върна при колата си, отключи и седна вътре. Взе радиотелефона, набра един парижки номер и изчака автоматичното превключване към Лион.
— Oui — долетя съвършено ясно гласът на Каду.
— Засега нищо. Нито един американец в списъка.
— Как изглежда?
— Истински ад. Какво да правя?
— Някой да се е усъмнил в документите ти?
— Не.
— Тогава остани до приключване на списъка.
Аврил Рокар изключи телефона и бавно върна слушалката на място. Беше на трийсет и шест години. Отдавна би трябвало да си има семейство и деца. Или поне съпруг. За какъв дявол вършеше всичко това?
77.
Беше осем сутринта и Бени Гросман току-що се бе прибрал у дома. На вратата бе срещнал синовете си Мат и Дейвид, бързащи за училище. Подхвърлиха му само по едно кратко: „Здрасти, тате, чао тате“. А сега и жена му Естел се готвеше да тръгва на работа — беше фризьорка в Куинс.