— Маквей искаше да знае още две неща — продължи Бени. — Компанията „Майкротаб“ от Уолтъм, Масачузетс, е хвърлила топа през май същата година. Второто, което го интересуваше…
Йън Нобъл бе записал целия разговор с Бени Гросман. Когато свършиха, той направи копие за личния си архив и с касетофон под мишница се отправи към строго охраняваната стая на Лебрюн в Уестминстърската болница.
След като затвори вратата, Нобъл седна на леглото и включи касетофона. Макар че кислородните тръбички още не бяха извадени от носа му, Лебрюн слушаше внимателно. Накрая стигнаха до момента, в който Бени Гросман завърши:
— Второто, което го интересуваше, беше какво знаем за някой си Ервин Шол, който през 1966 година притежавал голямо имение на Уестхамптън бийч в Лонг айланд… Е, човекът все още притежава имението. Плюс още две — в Палм Бийч и Палм спрингс. Старае се да остава в сянка, но е могъща фигура в издателския бизнес и хвърля огромни пари за произведения на изкуството. Играе голф с Боб Хоуп, Джери Форд, а понякога и със самия президент. Предайте на Маквей, че ще си вземе белята с тоя Шол. Той е много голям. Много. И недосегаем. Между другото, това ми го каза един приятел на Маквей, Фред Ханли от ФБР в Лос Анджелис.
Нобъл изключи касетофона. Не искаше Лебрюн да чуе как в края на разговора Бени се тревожи за Маквей. Все още не му бяха казали за железопътната катастрофа. И без това беше приел много тежко известието за смъртта на брат си, тъй че нямаше смисъл да го товарят допълнително.
— Йън — прошепна Лебрюн. — Знам за влака. Може и да съм гръмнат, но още не съм умрял. Лично разговарях с Каду преди двайсетина минути.
— Правиш ми се на кораво ченге, а? — усмихна се Нобъл. — Е, чуй сега нещо, което не знаеш. Маквей застреля онзи тип, дето уби Мериман и се опита да убие Озбърн и Вера Монере. Изпрати ми отпечатък от палеца му. Проверихме го и не открихме нищо. Човекът е чист, без полицейско досие. Никаква самоличност. По обясними причини не исках да ползвам услугите на Интерпол. Обърнах се към приятелите от военното разузнаване, които любезно ми съобщиха следното… — Нобъл извади малък бележник и прелисти страниците. — Името на нашия стрелец е Бернхард Офен. Адрес неизвестен. Все пак успяха да изровят един стар телефонен номер: 0372-885-7373. Многозначителна подробност, телефонът се оказа на някаква месарница.
— Нула-три-седем-две беше кодът на Източен Берлин преди обединението — каза Лебрюн.
— Точно така. А нашият приятел Бернхард Офен е заемал ръководен пост в Щази чак до нейното разпускане.
Лебрюн вдигна ръка към тръбичките в носа си и дрезгаво прошепна:
— Какво, за Бога, ще търси във Франция източногерманската тайна полиция? Особено пък сега, след като вече не съществува?
— Искрено се моля Маквей скоро да ни го каже — мрачно отвърна Нобъл.
78.
Сред нощния мрак останките от влака Париж-Мо изглеждаха още по-страшни, отколкото през деня. Под светлината на мощни прожектори два грамадни крана върху ниски железопътни платформи се мъчеха да изместят от насипа смазаните вагони.
Привечер бе започнало да ръми и влажният студ събуди Озбърн в неговото укритие под дърветата. Той седна, опипа пулса си и откри, че е нормален. Мускулите го боляха и имаше контузия на дясното рамо, но иначе беше в учудващо добро състояние. Стана и се придвижи към края на горичката, откъдето можеше да наблюдава спасителните работи, без да го забележат. Нямаше как да разбере дали са намерили Маквей жив или мъртъв, а не смееше да излезе и да разпитва — така би рискувал да се разкрие. Можеше само да наблюдава от скривалището си с надеждата, че ще види или чуе нещо. Чувстваше се ужасно безпомощен, но нищо друго не му оставаше.