Когато се стъмни, Озбърн вече бе разбрал по откъслечни реплики на спасители и гвардейци, че влакът наистина е унищожен от бомба. Не се съмняваше, че атентатът е бил насочен срещу него и Маквей. Питаше се дали да не отиде при командира на гвардейците и да разкрие кой е с надеждата, че ще узнае нещо повече за Маквей, когато наблизо един пожарникар свали шапката и наметалото си, метна ги върху временната полицейска ограда и се отдалечи. Озбърн не можеше да изпусне подобен случай. Бързо изскочи навън и ги грабна.
Надяна наметалото, прихлупи шапката ниско над лицето си и тръгна през развалините, твърдо уверен, че официалният му вид няма да предизвика съмнения. Близо до една палатка, приспособена за пресцентър, той се промъкна между тълпата от журналисти и откри списък на жертвите. Прегледа го набързо, но засега бе идентифициран само един американец — петнайсетгодишно момче от Небраска. Когато надигна глава, забеляза красива стройна жена с журналистическа карта на ревера. Тя очевидно го наблюдаваше и внезапно тръгна към него. Без да губи време, Озбърн грабна една пожарникарска брадва, метна я на рамо и се върна към спасителните работи. Озърна се да види дали жената го следва, но тя бе останала при палатката. Захвърли брадвата настрани и се отдалечи през мрака.
В далечината блестяха светлините на Мо. Озбърн си спомни, че някъде бе прочел бройката на населението — четирийсет и няколко хиляди. От време на време малкото летище край градчето приемаше самолети. Там трябваше да отиде утре призори. Нямаше представа с кого се е свързал Маквей в Лондон. Без паспорт, почти без пари, можеше само да се добере до летището и да се надява, че самолетът ще пристигне по плана.
Внезапно зад гърба му се раздадоха викове. Сред скърцане на метал единият кран измъкна от купчината смачкан вагон и го прехвърли отвъд насипа. След малко вторият кран се приближи на свой ред и неколцина работници се изкатериха да прикрепят стоманените въжета към следващия вагон. Озбърн безнадеждно се завъртя и тръгна обратно към горичката на възвишението. Между дърветата приклекна и се загледа настрани.
От колко време познаваше Маквей? Пет или шест дни откакто се бяха срещнали пред хотелската стая в Париж. В главата му изведнъж нахлуха спомени. Тогава беше изплашен до смърт, не знаеше какво иска този полицай и защо изобщо е дошъл да разговаря с него, но твърдо бе решил да не издава страха си. Спокойно отбягваше преките въпроси, даже излъга за калта по маратонките, като през цялото време се молеше Маквей да не му нареди да изпразни джобовете си, а после да запита за сукцинилхолина и спринцовките. Откъде можеха да знаят тогава колко бързо ще бъде изтъкана мрежата, която да ги запокити стремглаво в кървавия вихър на заговори и престрелки, завършил тъй ненадейно сред ужасяващия лабиринт от купища изкривен метал. Искаше му се да вярва, че нощта ще мине без произшествия и утре призори ще види на пистата край Мо как Маквей му маха с ръка към самолета, който ще ги отнесе далеч от заплахата. Но сам разбираше, че това е само мечта. С всяка изминала минута на нейно място идваше суровата истина: колкото по-късно е открит човек при масова злополука, толкова по-малки са шансовете му да оцелее. Да, Маквей беше някъде там, може би само на крачка от Озбърн и рано или късно щеше да бъде открит. Оставаше му само да се надява, че е загинал бързо, без да се мъчи.
И с тази надежда дойде чувството за обреченост, сякаш Маквей вече беше открит и вписан сред загиналите. Това бе краят на човека, с когото се познаваха съвсем отскоро и когото би искал да опознае по-добре. Както малко момче с годините опознава своя баща. Изведнъж Озбърн усети сълзи в очите си и се запита откъде му бе хрумнала подобна мисъл. Маквей не му беше баща. Просто странна, причудлива мисъл, която упорито се въртеше из главата му. И колкото повече време минаваше, толкова повече се засилваше усещането за безвъзвратна загуба.
Докато се мъчеше да прогони натрапчивата мисъл, той осъзна, че от доста време насам е обърнал гръб на спасителните работи и гледа към подножието на хълма, приковал поглед върху нещо сред група дървета близо до насипа. През деня ниската облачност и гъстите клони бяха прикривали странния предмет. Едва сега, в тъмнината, далечните лъчи на прожекторите очертаваха ъгловатата му сянка.
Озбърн бързо се спусна надолу по склона. Подхлъзваше се и падаше по сипея, диреше опора в корените и се прехвърляше от дръвче на дръвче, но въпреки всичко продължаваше да слиза.