Когато се озова долу, видя пред себе си част от пътнически вагон — откъсната, но иначе удивително запазена. Лежеше на една страна сред храстите, обърната с разкъсаната част нагоре към насипа. Като пристъпи по-близо, Озбърн разбра, че всъщност е цяло купе и вратата е заклещена от парче изкривен метал. След малко осъзна какво точно представлява. Тоалетна.
— О, не! — високо изрече Озбърн. Но вместо ужас в гласа му се прокрадваше сдържан смях. — Невъзможно. — Той пристъпи още по-близо и се разкиска. — Маквей, вътре ли сте?
За момент никой не отговори. После…
— Озбърн? — долетя отвътре приглушен, колеблив глас.
Страх. Облекчение. Абсурд. Каквато и да бе причината, балонът се спука изведнъж и Озбърн избухна в див смях. Задъхан, той се подпря на тоалетната, заблъска по нея с юмруци, после взе да се пляска с длани по бедрата, бършейки сълзи от бузите си.
— Озбърн! Какво правите, дявол да ви вземе? Отворете тая проклета врата!
— Добре ли сте? — подвикна Озбърн.
— Нищо ми няма, по дяволите, само ме измъкнете оттук!
Смехът секна също тъй бързо, както бе налетял. Все още облечен като пожарникар, Озбърн изтича нагоре по насипа. С деловита крачка мина покрай група войници с автомати и се отправи към спасителите. Под блясъка на прожекторите откри къс железен лост. Скри го под наметалото и тръгна обратно. Преди да слезе надолу, той спря и се озърна. Никой не го наблюдаваше.
Пет минути по-късно с трясък и скърцане на метал вратата изхвръкна от пантите и Маквей излезе на чист въздух. Беше омачкан и чорлав, вонеше ужасно и под окото му тъмнееше грамадна синина. Но ако се изключи наболата четина по брадата, изглеждаше невероятно добре.
Озбърн се ухили.
— Случайно да се казвате Ливингстън?
Маквей искаше да каже нещо, но в този миг зърна горе на насипа двата огромни крана да разчистват останките под ярките прожекторни лъчи. Не трепна, просто погледът му остана прикован.
— Боже Господи — прошепна той.
Най-сетне извърна очи към Озбърн. Нямаше значение кои са, нито защо са тук. Бяха живи, докато други нямаха това щастие. Двамата се прегърнаха и останаха така безкрайно дълго. Това бе нещо повече от спонтанен жест на дружба и облекчение. Беше духовна подялба на онова загадъчно чувство, което могат да разберат само хора, минали под сянката на смъртта и излезли невредими.
79.
Фон Холден седеше самичък в барчето на хотел „Мо“, пиеше перно със сода и слушаше как група гръмогласни журналисти си разменят истории за катастрофата. Привечер заведението бе станало пристанище за най-опитните репортери и повечето от тях все още поддържаха по радиотелефоните връзка със своите колеги на местопроизшествието. Ако се случеше нещо, те — а заедно с тях и Фон Холден — щяха да узнаят след част от секундата.
Фон Холден погледна ръчния си часовник, после часовника над бара. От пет години насам неговият „Лекутр-аналог“ не бе показал нито секунда отклонение от берлинския цезиев часовник. А цезиевите часовници отмерват времето с точност плюс-минус една секунда на три хиляди години. Беше 21:17. Часовникът над бара изоставаше с минута и осем секунди. Отсреща някакво момиче с късо подстригана руса коса и още по-къса поличка пушеше и пиеше вино с двама мъже на около двайсет и пет години. Единият беше мършав, носеше очила с масивни рамки и приличаше на студент от горните курсове. Другият беше по-едър, облечен със скъп панталон и кафяв кашмирен пуловер, по раменете на който се спускаха дълги черни къдрици. Както беше отметнал стола върху двата задни крака и жестикулираше непрестанно по време на целия разговор, спирайки само колкото да запали цигара и да метне кибритената клечка в пепелника, той приличаше на богат и разглезен плейбой. Младата жена се казваше Одет. Беше на двайсет и две години, отлична специалистка по взривно дело. Именно тя бе заредила експлозива на релсите. Плейбоят и мършавият очилат младеж бяха международни терористи. Тримата работеха в парижкия сектор и очакваха заповеди от Фон Холден в случай, че Озбърн и Маквей бъдат открити живи.
Фон Холден разбираше, че самото им присъствие тук е изключителен късмет. Парижкият сектор бе загубил няколко часа в търсене на Маквей и Озбърн. Едва малко след шест сутринта един касиер ги засече на Гар дьо л’Ест и Фон Холден бе предупреден, че имат билети до Мо за влака в 6:30. Отначало Фон Холден се поколеба дали да не ги убие на гарата, но веднага отхвърли мисълта. Времето не достигаше за подготовка на нападението. А дори и да имаше време, нямаше никаква гаранция за успех, отгоре на всичко рискуваха да попаднат под ударите на специалните части. По-добре беше да изберат друг подход.