— А случайно да знаете как му е името, мадам?
Жената го изгледа подозрително.
— Нали казахте, че разследвате по молба на роднини, как тъй не знаете името му?
— О, ако днес ви се представи с една фамилия, утре може да е съвсем друга.
— Значи престъпник?
— Болен е…
— Извинявайте. Не, не го познавам.
— А да знаете къде работи?
— Не. Мога само да кажа, че по сакото му има някакъв фин прашец. Запомнила съм, защото вечно си отупва раменете. Като нервен тик.
— Строителните фирми отпаднаха, тъй като строителите по принцип нямат навика да ходят на работа със спортни костюми. А още по-малко да работят с тях.
Малко след седем вечерта Жан Пакар и Пол Озбърн седяха в сенчестия ъгъл на хотелския бар. Пакар бе обещал да се обади след два дни. Първите резултати идваха предсрочно.
— Изглежда, че нашият човек работи на място, където върху сваленото му сако се събира прах. След проучване на фирмите в радиус от километър и половина, което е дори прекалено за разходка в края на работния ден, можем да стесним кръга на професиите: козметика, склад за химикали или пекарна.
Жан Пакар говореше тихо. Информацията му бе кратка и ясна. Но Озбърн го слушаше като насън. Само преди седмица беше в Женева и се тревожеше за доклада пред Световния конгрес на хирурзите. А сега, седем дни по-късно, седеше в полумрачен парижки бар и чуваше потвърждение, че човекът е жив. Че крачи по улиците на Париж. Че живее тук, работи тук, диша тук. Че наистина е видял лицето му. Кожата, която бе докоснал, животът, който бе усетил под пръстите си, докато се мъчеше да го удуши — всичко това беше истина.
— Утре по същото време ще мога да ви представя име и адрес — довърши Пакар.
— Добре — чу Озбърн собствения си глас. — Много добре.
Преди да стане от масата, Жан Пакар го изгледа за миг. Не беше негова работа да пита Озбърн какво ще прави с информацията, след като я получи. Но и преди бе виждал същия поглед в очите на други хора. Унесен, тревожен и решителен. Изобщо не се съмняваше, че човекът, когото не след дълго щеше да предаде на този американец отсреща, скоро ще срещне смъртта.
Когато се върна в стаята, Озбърн смъкна дрехите и повторно влезе под душа. Мъчеше се да не мисли за утре. Щом научеше името на човека, щом узнаеше кой е и къде живее, щеше да обсъди останалото. Как да го разпита и как да го убие след това. В момента подобни мисли биха били прекалено болезнени и тежки. С тях идваха спомените за всичко мрачно и ужасяващо в неговия живот. Раздяла, гняв, вина, ярост, загуба и самота. Боязън от всяка обич — заради страха, че могат да му я отнемат.
Тъкмо бе взел самобръсначката и бършеше запотеното огледало, когато телефонът иззвъня.
— Да — рязко изрече той, очаквайки да чуе от Жан Пакар някоя пропусната подробност.
Но не беше Пакар. Вера се обаждаше от фоайето. Удобно ли е да го посети в стаята? Да не би да има гости или някакви други планове? Такава си беше винаги. Учтива и деликатна до наивност. Когато се любиха за пръв път дори бе поискала разрешение, преди да докосне пениса му. Сега идваше да се сбогува.
Само с кърпа около кръста той отвори вратата и я зърна в коридора — разтреперана, с просълзени очи. Влезе. Пол затвори вратата и я целуна, тя отвърна на целувката и изведнъж се озоваха вкопчени в отчаяна прегръдка. Дрехите й се пръснаха на всички страни. Устните му откриха гърдите й, ръката му плъзна в сянката между краката. Сетне тя разтвори крака, той възторжено проникна в нея и всичко бе само смях, сълзи и неописуема страст.
Никой и никога не се сбогува така.
Никой.
9.
Името й бе Вера Монере. Запознаха се в Женева — малко след като бе изнесъл доклада си, тя просто дойде и се представи. Каза, че е завършила Медицинския институт в Монпелие и сега стажувала в парижкия болничен комплекс „Света Ана“. Била сама и нямала с кого да отпразнува двайсет и шестия си рожден ден. Не знаела защо се държи толкова прямо, просто той бил привлякъл вниманието й още от първите думи на доклада. Нещо в него я теглело да се запознае, да разбере кой е. Да бъде в компанията му поне за малко. Нямала представа дали е женен или не. И не я интересувало. Ако кажел, че е семеен и обича жена си, или че просто е зает, щяла само да му стисне ръката, да изрази възхищение от доклада и да си тръгне. Точка.
Но той не каза нищо подобно.