— Не ми даваш кой знае какво, ангелче.
— Едно мога да ти дам, пък ти го прави каквото си щеш. Твоят човек е в Берлин до неделя. За някакво голямо събитие в… чакай да видя как го записах… тук някъде беше… А, ето го… някакъв си дворец на име Шарлотенбург.
— Дворецът Шарлотенбург? — озърна се Маквей към Нобъл.
— Музей в Берлин.
— Бягай да си доиграеш, ангелче. Като се върна, ще те поканя на вечеря.
— Маквей, за теб по всяко време.
Маквей затвори телефона. Нобъл го гледаше с лукава усмивка.
— Ангелче, а?
— Да, ангелче — предизвикателно отвърна Маквей. — Какво става с Озбърн?
Усмивката изчезна и Нобъл поклати глава.
— Нищо.
83.
— Вера…
— Боже мой, Пол!
Озбърн долови в гласа й нотки на радост и облекчение. Въпреки всички изпитания не я бе забравил нито за миг. На всяка цена трябваше да се свърже с нея, да чуе гласа й, да узнае, че е добре.
Отлично разбираше, че не може да позвъни от стаята. Затова слезе във фоайето. Ако узнаеше, Маквей не би одобрил тази постъпка, но Озбърн просто нямаше друг избор.
Телефоните във фоайето се оказаха до самия вход. Реши да рискува и запита на рецепцията дали има други. Администраторът го насочи към един коридор до бара, където откри няколко старомодни телефонни кабини.
Влезе в една от тях, затвори вратата и извади малкия азбучник, в който бе записал телефонния номер на бабата на Вера. Кой знае защо, старинното полирано дърво и затворената врата му вдъхваха чувство за безопасност.Чу как в съседната кабина някой довърши разговора си, остави слушалката и излезе. Като погледна през стъклото, видя млада двойка да се отдалечава към асансьорите. Сега коридорът беше съвсем пуст. Отново се обърна към телефона, набра номера и прехвърли разговора за сметка на кредитната си карта.
Отсреща се раздаде сигнал. Известно време нямаше никакъв резултат и той вече се канеше да затвори, когато за негова изненада старицата все пак се обади. Единственото, което успя да разбере в крайна сметка бе, че Вера не е там и изобщо не е идвала. Чувствата му започваха да излизат от контрол, ако не ги овладееше веднага, щеше да се побърка. Изведнъж му хрумна, че може изобщо да не е напускала Париж и сега да е в болницата. Бързо набра служебния й номер. Чу сигнала и после отсреща заговори нейният глас.
— Вера… — изрече той.
Сърцето му биеше лудо. Но Вера продължи да говори на френски и Озбърн разбра, че слуша запис от телефонния секретар. После се чу щракане и гласът му предложи да набере нула. След миг се обади някаква жена.
— Parlez-vous anglais? — запита той.
Да, жената говореше английски, макар и не много добре. От два дни Вера била в провинцията по семейни причини; не се знаело кога ще се върне. Би ли желал да разговаря с друг лекар?
— Не, благодаря — каза той и затвори телефона.
Дълго стоя неподвижно, забил поглед в стената. Оставаше само една възможност. Може би по някаква причина се бе върнала в апартамента.
За трети пореден път използва кредитната си карта и неволно се запита дали не трябваше да потърси друг телефон, извън хотела. Но преди да остави слушалката, телефонът даде свободно и почти незабавно се обади мъжки глас:
— Домът на госпожица Монере, bonsoir.
Обаждаше се Филип от входа. Озбърн мълчеше. Защо трябваше Филип да приема обажданията до Вера, защо отговаряше толкова бързо, без да й остави време да вдигне слушалката? Може би Маквей имаше право, че точно Филип е осведомил „групата“ коя е Вера и къде живее, а по-късно е помогнал за бягството на Озбърн, но не без да предупреди високия мъж.
— Домът на госпожица Монере — повтори Филип.
Този път гласът му бе станал безизразен, сякаш подозираше заплаха. Озбърн се поколеба още миг, после реши да рискува.
— Филип, обажда се доктор Озбърн.
Тревогата на Филип изчезна незабавно. Беше развълнуван, просто щастлив да го чуе. Говореше тъй, сякаш досега бе примирал от страх за него.
— О, мосю. Стрелбата в „Ла купол“. Говориха за това по телевизията. Били замесени двама американци. Добре ли сте? Откъде се обаждате?
А, не, каза си Озбърн. Не бива да знае.
— Къде е Вера, Филип? Имате ли вести от нея?