Нобъл се извърна от предната седалка.
— Сам ли открихте телефонната кабина, или някой ви насочи към нея?
Озбърн се завъртя към него.
— Какво значение има?
— Питахте ли за кабината?
— На телефоните във фоайето имаше хора. Попитах дали има други.
— И някой ви каза.
— Естествено.
— Видя ли ви някой да звъните? Видяха ли в коя кабина влизате?
— Не — бързо отвърна Озбърн, после внезапно си спомни. — Да, една чистачка от хотела. Чистеше коридора с прахосмукачка.
— Не е трудно да се засече разговор от обществен телефон — каза Нобъл. — Особено ако знаеш точно къде се намира. Все едно дали събеседникът е в указателите или не, с петдесет лири в шепата получаваш номера, града, адреса, а евентуално и какво е вечерял снощи. За нула време.
Озбърн дълго седя мълчаливо, загледан към нощните лондонски улици. Разговорът го дразнеше, обаче Нобъл имаше право. Беше постъпил като последен идиот. Но какво да прави, това не беше неговият свят. Свят, в който всяка постъпка трябва да се обмисля предварително и абсолютно всеки може да бъде заподозрян.
Най-сетне той погледна към Маквей.
— Кой върши това? Що за хора са?
Маквей само поклати глава.
— Знаехте ли, че човекът, когото застреляхте, е бил сътрудник на Щази? — настоя Озбърн.
— Тя ли ви каза?
— Да.
— Права е.
— Знаели сте? — смаяно възкликна Озбърн.
Маквей и Нобъл мълчаха.
— Добре, нека тогава да ви кажа нещо, което вероятно не знаете. Френският министър-председател е подал оставка. Утре сутрин ще бъде обявено. Изтласкват го хора от собствената му партия, защото се противопоставя на по-задълбочено френско участие в новата европейска общност. Според него германците получават прекалено голяма власт.
— Нищо ново — сви рамене Нобъл и каза нещо на шофьора.
— Новото е страхът му, че ще го убият, ако откаже. Или че ще убият Вера като предупреждение срещу него и неговото семейство.
Маквей и Нобъл се спогледаха.
— Вие ли мислите така, или тя ви го каза? — запита Маквей.
Озбърн яростно се втренчи насреща му.
— Тя се бои, разбрахте ли? По ред причини.
— Не й помогнахте много. Следващия път като ви кажа да направите нещо, не се ослушвайте!
Маквей завъртя глава и се загледа през прозореца. В колата настана тишина, нарушавана само от свистенето на гумите. Купето тънеше в мрак, само от време на време насрещни фарове осветяваха четиримата пътници.
Озбърн се облегна назад. Чувстваше се изтощен както никога през живота си. Крайниците го боляха от умора. При всяко вдишване усещаше дробовете си тежки като олово. Сън. Не помнеше откога не е спал. Той разсеяно плъзна длан по наболата си брада и стигна до извода, че е забравил да се избръсне. Когато погледна Маквей, забеляза, че той е също тъй изтощен. Под очите му се тъмнееха синкави кръгове, брадата му беше покрита с прошарена четина. Макар и нов, костюмът му изглеждаше тъй, сякаш е спал с него цяла седмица. А и Нобъл май беше в същото състояние.
Ровърът намали скорост, зави по тясна уличка и след малко хлътна в подземен гараж. Едва сега Озбърн се сети да попита къде отиват. Отговорът на Маквей го порази.
— В Берлин.
— В Берлин?
Двама униформени полицаи пристъпиха да отворят вратите на колата.
— Моля, насам, джентълмени.
Униформените ги поведоха по коридора, отвориха нова врата и внезапно цялата група излезе на бетонна писта. Намираха се в края на малко летище. Отсреща ги чакаше двумоторен самолет с включени светлини и сгъваема стълбичка до задната врата.
Докато крачеха към него, Маквей деловито обясни:
— Идвате с нас, за да направите изявление пред германски съдия. Искам да изложите всичко, което ви е казал Албърт Мериман преди смъртта си.
— Имате предвид Шол?
Маквей кимна. Сърцето на Озбърн подскочи.
— Значи той е в Берлин.
— Да.
Нобъл вече се изкачваше по стълбичката.
— Искате да получите заповед за неговото арестуване.
— Искам да поговоря с него — отсече Маквей и на свой ред пое по стълбичката.
Изведнъж Озбърн се почувства щастлив. Тъкмо затова бе поел риска да се срещне с Маквей. За да преодолее с негова помощ следващата крачка и да се добере до Шол.
— Държа да присъствам на разговора.