Залетл невъзмутимо прибра касетата и помоли Либаргер да се успокои, като го предупреди, че вълнението може да му навлече нов инсулт. После остави Джоана под надзор и върна Либаргер в спалнята, където измери кръвното му налягане, сложи го да си легне и му инжектира успокоително, смесено с лек наркотик. Сега Либаргер щеше да спи дълго и да сънува причудливи, свръхестествени видения. Залетл се надяваше тия видения да замъглят спомена за касетата и посещението при Джоана.
Тя обаче нямаше да е толкова послушна и на връщане към нейната стая Залетл се запита дали не би било най-добре веднага да я уволни и да я прати в Америка с първия полет. Но съзнаваше, че липсата й може да се окаже още по-пагубна. Либаргер бе свикнал да свързва с нея физическото си състояние. Тя го бе довела дотук, благодарение на нея вече ходеше без бастун и никой не би могъл да предскаже какво ще направи, ако бъде лишен от присъствието й. Не, реши Залетл, за изгонване не можеше и дума да става. Тя трябваше на всяка цена да придружи Либаргер в Берлин и да остане до него докато тръгне към подиума. Затова любезно я помоли да поспи — не толкова заради себе си, колкото заради пациента. Обеща, че на сутринта ще й осигури обяснение на това, което е видяла.
Ужасена, възмутена и емоционално съсипана, Джоана все пак запази достатъчно присъствие на духа, за да не настоява.
— Кажете ми само едно — помоли тя. — Кой знаеше освен Паскал? Кой засне проклетите кадри?
— Нямам представа, Джоана. Изобщо не съм виждал тази касета, тъй че дори не знам какво толкова има в нея. Тъкмо затова моля да изчакате до сутринта, когато ще бъда в състояние да ви дам конкретен отговор.
— Добре — каза тя, после изчака всички да напуснат и заключи вратата.
Залетл веднага заповяда на Фрида Фослер да охранява стаята и да не допуска никого без негово разрешение.
Пет минути по-късно той седна зад бюрото в кабинета си. Вече беше четвъртък сутрин. След по-малко от трийсет и шест часа Либаргер трябваше да говори в двореца Шарлотенбург. Никой не бе допускал, че след толкова дълги усилия нещо може да се обърка точно в Анлегеплац и то само броени часове преди събитието. Залетл вдигна телефона и набра берлинския номер на Ута Баур. Очакваше да я събуди, но го свързаха с кабинета.
— Guten morgen36 — долетя от слушалката бодър и енергичен глас. В четири сутринта работният й ден вече бе започнал.
— Мисля, че трябва да знаеш… тук, в Анлегеплац, имаме неприятности.
86.
Според часовника на Озбърн наближаваше два и половина през нощта срещу четвъртък, 13 октомври.
До себе си различаваше в мрака как Кларксън се взира в червените и зелени светлинки по таблото на самолета, летящ с 350 километра в час. Отзад Маквей и Нобъл дремеха неспокойно. Приличаха не толкова на опитни полицаи, колкото на добродушни старци, изтощени от грижи за вироглавите си внучета. Далече долу вълните на Северно море искряха под бледия лунен сърп и продължаваха своя неуморен бяг към бреговете на Холандия.
След малко самолетът зави надясно и навлезе в холандското въздушно пространство. После преминаха над черното огледало на Иселското езеро и продължиха на изток към германската граница.
Озбърн опита да си представи Вера, скрита нейде във Франция. Къщата трябваше да е селска, с дълъг и открит път към нея, тъй че охраната отдалече да вижда кой се приближава. Или не. Можеше да е модерна двуетажна къщичка близо до железопътната линия в малко градче, край която минават по десетина влака дневно. Или пък съвсем обикновена сграда като хиляди други във Франция — невзрачна, с паркирана отпред вехта кола. Последното място, в което агентите на Щази биха потърсили своята жертва.
Навярно бе задремал, защото внезапно осъзна, че на хоризонта вече мъждука зора и Кларксън спуска самолета през редките облаци. Под тях, докъдето им стигаше погледът, се простираше като пътеводна нишка тъмната, гладка повърхност на Елба.
Слизайки още по-ниско, продължиха трийсетина километра над южния бряг, докато в далечината се появиха светлините на Хавелберг.
Вече будни, Маквей и Нобъл следяха как Кларксън рязко накланя лявото крило. След завоя той изключи двигателя и безшумно спусна машината над мрачното поле. Отсреща два пъти примига светлината на ръчен прожектор.
— Кацаме — каза Нобъл.
Кларксън кимна и вдигна носа нагоре. Отново включи двигателите с цялата им мощност от 300 конски сили, рязко зави надясно, после отпусна лоста и пак започна да снижава. С глух шум колесниците излязоха от гнездата си. Кларксън веднага изравни и продължи на бръснещ полет над дърветата. Изведнъж отпред припламнаха сини лампи от двете страни на затревена писта. Минута по-късно задните колела се разтърсиха, носът се отпусна и предното също докосна земята. Сигналните светлини мигновено изгаснаха и сред оглушителен рев Кларксън даде обратен ход на витлата. Самолетът измина още стотина метра и спря.