— Паскал — омекна Шол. Гласът му отново стана тих. Котката в ръцете му се отпусна и той продължи да я гали. — Знаеш, че те обичам като син, какъвто нямам. Но днес не мога да си позволя да ти говоря като на син. Ти си Leiter der Sicherheit и отговаряш за сигурността на цялата операция.
Внезапно Шол стисна котката за врата. Рязко я дръпна и протегна ръка настрани от балкона, на двайсет и пет метра над уличното движение. С див писък животното размаха лапи. После се сви на топка и задраска ръката на Шол в отчаян опит да се удържи над бездната.
— Никога не бива да оспорваш моите заповеди, Паскал.
Дясната лапа на котката се стрелна нагоре, оставяйки назъбена кървава диря по китката на Шол.
— Никога. Ясно ли е?
Шол сякаш не забелязваше котката. Лапите удряха, раздираха отново и отново, докато цялата му ръка се обля в кръв. Но погледът му продължаваше да се впива в очите на Фон Холден. Нямаше болка, защото не съществуваше нищо друго. Нито котката. Нито уличното движение. Единствено Фон Холден. Искаше пълното му подчинение. Не само в този миг, а до последен дъх.
— Да, господине. Ясно е — едва прошепна Фон Холден.
Шол го погледа още малко.
— Благодаря ти, Паскал — тихо изрече той.
После разтвори пръсти и котката с неистов вой полетя като камък надолу. Шол дръпна ръка над парапета и я протегна напред с дланта нагоре. Кръвта описваше тъмен полукръг около китката му, преди да попие в белоснежния маншет на ризата.
— Паскал — произнесе той, — когато му дойде времето, отнеси се с дълбоко уважение към младия доктор. Убий го пръв.
Фон Холден погледна ръката пред себе си, после вдигна очи към Шол.
— Да, господине — отново прошепна той.
Сетне като в някакъв древен и зловещ ритуал Шол отпусна ръка, а Фон Холден рухна на колене и я сграбчи. Притегли я към устните си и започна да ближе кръвта. Първо пръстите. След това по дланта и още по-нагоре, към китката. Вършеше всичко бавно, с отворени очи, осъзнавайки, че Шол го гледа като омагьосан. Продължи да засмуква раните с устни и език отново и отново, докато най-сетне мощна тръпка разтърси тялото на Шол и той се отдръпна.
Фон Холден бавно се изправи, погледна го за момент, после бързо се завъртя и влезе в апартамента, оставяйки Шол да се опомня в самота от шемета на осъщественото желание.
88.
Лондон, 7:45
От всички сестри Лебрюн най-много харесваше Мили Уайтхед заради невероятния й бюст. Мили тъкмо го бе избърсала с влажна гъба и оправяше възглавниците, когато в стаята влезе Каду, облечен с парадна униформа.
— Така по-лесно се минава през митниците — обясни той с широка усмивка.
Лебрюн подаде ръка на стария си приятел. Все още беше на кислородни системи и тръбичките в носа му пречеха да говори.
— Да не мислиш, че съм дошъл специално заради теб? Имам среща с една дама — гордо заяви Каду и се усмихна на сестра Уайтхед.
Изчервена, тя се изкиска, намигна на Лебрюн и излезе. Каду придърпа стол до леглото.
— Как си, приятелю? Добре ли те гледат?
През следващите десетина минути Каду се разприказва за старите времена — как бяха израсли в един и същ квартал, как станаха неразделни приятели, как тичаха след момичетата, как се ожениха и отгледаха деца. Със звучен смях си припомни как бяха избягали, за да се запишат в Чуждестранния легион, но веднага потеглиха обратно с охрана от двама истински легионери, защото бяха само на четиринайсет години. Усмихваше се широко и често избухваше в смях, опитвайки да ободри ранения другар.
През целия разговор десният показалец на Каду не се отлепи от стоманения спусък на автоматичния пистолет 25-ти калибър, насочен изпод завивката към гърдите на Каду. Кодираното предупреждение на Маквей беше недвусмислено. Нямаше значение, че Каду е стар и верен приятел; всичко доказваше, че участва в заговора на „групата“, както я наричаха сега. Най-вероятно именно той контролираше тайните операции в лионската централа на Интерпол и бе дал заповедта за ликвидиране на двамата братя Лебрюн.
Ако Маквей не грешеше, сегашното посещение на Каду имаше само една цел — да довърши Лебрюн.
Но в хода на разговора Каду ставаше все по-сърдечен и Лебрюн започна да се пита дали Маквей не е сбъркал, дали не разполага с погрешни сведения. А и кой би дръзнал да предприеме нещо, когато само на няколко крачки отвъд постоянно отворената врата денонощно дежуреше въоръжена полицейска охрана?