След това приглади костюмчето си, обърна се и тръгна към къщата.
90.
Вера бе видяла всичко от прозореца на спалнята. Веднага посегна към телефона, но линията даваше само сигнал „свободно“. Въпреки отчаяните си опити, не успя да набере номер или да се свърже с централата.
Когато я доведоха тук, тя бе помолила Франсоа да й даде пистолет за в случай, че нещата тръгнат зле. Няма начин да тръгнат зле, увери я той. Охраната е подбрана от най-добрите агенти на тайните служби. Тя възрази, че ония хора определено умеят да обръщат всичко в своя полза. Франсоа категорично отвърна, че тъкмо затова я е скрил тук, на триста и петдесет километра от Париж, под грижата на своите най-опитни и най-верни хора. И с това спорът приключи.
Сега неговите най-опитни и най-верни хора лежаха вън на пътя, а жената, която ги уби, наближаваше къщата.
Аврил Рокар достигна края на алеята, прекоси малката морава и стъпи на верандата. Дотук разузнаването на Организацията бе предвидило всичко. Охраната наистина се оказа от трима души. Бяха я предупредили, че не е изключено да са пропуснали съществуването на четвърти пазач, скрит някъде в къщата. Освен това вторият агент бе разговарял по радиото, преди да загине. Ако бе успял да вдигне тревога, задачата трябваше да се приключи час по-скоро, независимо дали има четвърти човек или не.
След като зареди нов пълнител, Аврил пристъпи отстрани на вратата, завъртя дръжката с лявата си ръка и леко побутна. Масивната дъбова врата се открехна. Вътре царуваше тишина. Само откъм полето отново долитаха птичи песни, замлъкнали за минута след стрелбата.
— Вера — високо изрече тя. — Името ми е Аврил Рокар. Работя в полицията. Телефоните са повредени. Франсоа Кристиан ме праща да те спася. Хората от охраната бяха престъпници, вражески агенти.
Тишина.
— Има ли някой при теб, Вера? Затова ли не можеш да отговориш?
Аврил бавно побутна вратата още малко, колкото да се вмъкне вътре. Отляво край стената имаше дълга скамейка. Отпред беше холът. Отвъд него започваше дълъг коридор, чийто край чезнеше в полумрака.
— Вера? — отново подвикна тя.
Никакъв отговор.
Вера стоеше в дъното на коридора. Беше се наканила да избяга през задната врата, но в последния момент бе съобразила, че отзад има само просторна ливада и езеро. На открито щеше да представлява лесна мишена.
— Вера — долетя пак гласът на Аврил и дъските на пода изскърцаха. — Не се бой, Вера. Дойдох тук, за да ти помогна. Ако при теб има някой, не мърдай. Недей да се бориш. Просто остани там. Аз ще те намеря.
Вера затаи дъх. Отдясно имаше малко прозорче и тя погледна навън с надеждата да види как някой се задава по алеята. Нови агенти, пощальон, минувач, който и било.
— Вера.
Гласът звучеше малко по-ясно. Аврил се приближаваше. Вера наведе глава. Беше лекарка и знаеше само как се спасява човешки живот. Но нямаше да умре тук, щеше да стори всичко възможно, за да се спаси. В ръцете си държеше парче тъмносин шнур, откъснат от завесата в спалнята.
— Ако си сама и се криеш, моля те, излез, Вера. Франсоа чака да му съобщя, че си в безопасност.
Вера се ослуша. Гласът на Аврил се отдалечаваше. Може би към хола. Тя въздъхна тихичко, освобождавайки събраното напрежение. И в този момент прозорецът отдясно се пръсна на парчета.
Аврил беше отвън! Раздаде се изстрел и наоколо избухнаха късчета дърво. Вера изкрещя, когато няколко трески се впиха в шията и лицето й. После Аврил протегна пистолета през прозореца за последния изстрел. Вера слепешком замахна напред и обви китката с тъмносиния шнур. Рязко пристегна примката и дръпна назад с всички сили. Изненадана, Аврил заби лице в счупеното стъкло. Пистолетът глухо тупна край краката на Вера.
С обляно в кръв лице, Аврил яростно опитваше да се освободи. Но съпротивата само укрепи и без това твърдата решителност на Вера. Дърпайки с всички сили, тя изтегли в коридора цялата ръка. Когато усети, че Аврил е притисната към външната стена, Вера опъна още по-жестоко. Раздаде се неясен пукот, после пронизителен писък и раменната кост изхвръкна от ставата. Едва сега Вера пусна шнура и Аврил бавно се свлече под прозореца, продължавайки да крещи от болка.