Джоана гледаше Фон Холден и се питаше как да постъпи; макар и безкрайно оскърбена от безмилостната манипулация, тя осъзнаваше, че Елтон Либаргер също е бил жертва, а неговото здраве все още дълбоко я вълнуваше.
Фон Холден протегна ръка. Косматото черно топче скочи на крака и близна пръстите му. Той на свой ред погали кученцето зад ушите и се усмихна с оная топла, любяща усмивка, която бе разтопила сърцето на Джоана още от първата среща. В този миг тя реши, че всичко казано е истина и че при дадените обстоятелства може да приеме молбата му.
— Ще дойда в Берлин — промълви тя с печална, боязлива усмивка.
Фон Холден се приведе напред, докосна челото й с устни и благодари за добрината.
— Джоана, сега трябва незабавно да се върна в Берлин за последните приготовления. Извинявай, но нямам избор. Ти ще пристигнеш утре с господин Либаргер и останалите.
Джоана се поколеба и за момент Фон Холден помисли, че ще промени решението си, но тя изведнъж омекна.
— Там ще се видим, нали?
— Естествено — широко се усмихна той.
Джоана неволно отвърна на усмивката. И за пръв път откакто бе видяла записа, усети че се отпуска. Фон Холден погали още веднъж кученцето зад ушите, после стана и помогна на Джоана да се изправи. Преди да тръгне към вратата, извади от джоба си плик и го остави на масата.
— От корпорацията с надежда, че така ще облекчат притеснението и душевните рани. Не особено деликатен жест, бих казал, но без съмнение твърде полезен. Ще се видим в Берлин — прошепна той и излезе.
Докато кученцето скимтеше край краката й, Джоана се загледа към масата. Накрая взе плика и го отвори. Когато видя какво има вътре, ахна от изненада. Беше чек на нейно име за петстотин хиляди долара.
93.
Мерцедесът се спусна в гаража под модерната общинска сграда от стъкло и бетон на Харденбергщрасе 15. Една от придружаващите коли го последва и спря наблизо. Докато излизаше заедно със своите спътници, Озбърн различи зад стъклото й лицата на охраната. Полицаите се оказаха много по-млади, отколкото бе очаквал, навярно нямаха и трийсет години. Без сам да знае защо, това го изненада и той си представи цяла армия от млади професионалисти, застанали зад гърба му. От тази мисъл не се почувства по-стар, просто изведнъж светът наоколо се обърка. До днес полицаите винаги бяха по-стари от него, а самият той стоеше някъде в челната редица на младежта, всички останали бяха просто хлапета и ученици. И ето че всичко внезапно се променяше. Нямаше представа защо го открива тъкмо сега — може би се опитваше да не мисли къде отиват и какво може да ги очаква там.
Бяха останали в сепарето повече от два часа, като междувременно пиха кафе и обядваха. Най-сетне Хониг се обади, че съдията Ото Гравениц ще ги чака в кабинета си точно в три.
По пътя насам Маквей го бе посъветвал какво да каже в показанията си. Единствено важни бяха предсмъртните разкрития на Мериман, останалото трябваше да се изложи в най-общи линии. С други думи, Озбърн не биваше да споменава за частния детектив Жан Пакар. Нито пък за спринцовките и препарата, който бе използвал. Всъщност по този начин Маквей успокояваше неговия неизречен, но твърде реален страх, че ще бъде принуден да се признае за виновен в опит за убийство.
Подобен жест можеше да се сметне за великодушен и Озбърн би трябвало да изпитва благодарност, но знаеше, че Маквей има по-друга цел. Тревожеше го не толкова, че Озбърн ще попадне под удар, колкото да не би по този начин да пропадне единственият му шанс за получаване на заповедта. Това означаваше, че показанията трябва да бъдат ясни и насочени само срещу Шол — както заради съдията, така и заради Хониг, чието мнение явно тежеше в тукашните среди. Ако Озбърн не си държеше езика зад зъбите, цялата тежест на разговора можеше да се прехвърли върху него и сериозно да застраши главната им цел.
— Как мислиш? — обърна се Маквей към Ремер, докато влизаха в асансьора. — Знаят ли, че сме тук?
Ремер сви рамене.
— Мога само да кажа, че не бяхме следени от летището до Берлин. Нито от ресторанта дотук. Но знае ли някой колко неща не сме забелязали? Най-сигурното е да смятаме, че ни следят, нали?