Нобъл се озърна към Маквей. Ремер беше прав: по-добре да са нащрек. Дори ако „групата“ не подозираше, че са тук, скоро щеше да узнае. Противникът вече неведнъж бе доказал своите възможности.
На шестия етаж асансьорът спря и четиримата излязоха в приемна. Секретарката ги въведе в кабинета и помоли да почакат.
Маквей огледа типичния кабинет на държавен служител. Обикновено стоманено бюро, няколко метални стола — съвсем като някоя кантора в Лос Анджелис.
— Познаваш ли този съдия? — запита той. — Гравениц, нали така му беше името?
Ремер кимна.
— Не много добре, но го познавам.
— Какво можем да очакваме?
— Зависи какво му е казал Хониг. Несъмнено е голям успех, че се съгласи да ни приеме. Но това още не означава, че всичко е гарантирано. Гравениц ще се нуждае от доказателства.
Маквей погледна часовника си, седна на ръба на бюрото и се втренчи в Озбърн.
— Добре съм — промърмори Озбърн и се подпря на стената до прозореца.
Маквей не бе забравил за неговото нападение срещу Мериман и никога нямаше да забрави. Това бе още едно от нещата, за които предпочиташе да не мисли сега. Но въпреки всичко то продължаваше да го измъчва, защото знаеше, че рано или късно ще изплува на повърхността.
Вратата се отвори и в кабинета влезе Дитрих Хониг с новината, че Гравениц се извинява за закъснението, но след малко ще ги приеме. После предаде на Нобъл, че е пристигнало съобщение незабавно да позвъни в Лондон.
— Дали пък най-сетне не ни е потръгнало?
С тия думи Нобъл мина зад бюрото и посегна към телефона. След трийсет секунди разговаряше със Скотланд ярд. Още двайсет секунди по-късно го свързаха с шефа на отдел „Убийства“ към лондонската полиция.
— О, Господи! Не! — изведнъж възкликна той. — Как е станало? Нали имаше денонощна охрана!
— Лебрюн — прошепна Маквей.
— Добре де, къде е сега, дявол да го вземе? — гневно запита Нобъл. — Намерете го и го задръжте в строга изолация. Когато получите някакви сведения, предайте ги чрез службата на инспектор Ремер в Бад Годесбург.
Той затвори телефона и описа на Маквей как е бил убит Лебрюн. Накрая добави, че в суматохата Каду успял да застреля санитаря и да изчезне.
— Няма смисъл да питам дали санитарят още е жив — процеди през зъби Маквей.
— Прав си, няма смисъл.
Приглаждайки машинално косата си, Маквей прекоси стаята. Когато се завъртя, гледаше право към Хониг.
— Случвало ли ви се е да загубите приятел и колега, хер Хониг?
— В тая игра е неизбежно… — тихо отвърна Хониг.
— В такъв случай колко още трябва да чакаме съдията Гравениц?
Не беше въпрос, а заповед.
94.
Грандиозен, нисък и червендалест под буйната си сребристо-бяла коса, областният криминален съдия Ото Гравениц кимна към няколко кресла от кожа и бирманско тиково дърво и покани на немски посетителите да седнат. После мина пред тях и се настани зад масивно бюро в стил рококо, при което подметките му увиснаха на два пръста над дебелия ориенталски килим. В сравнение със спартанския декор на цялата сграда, кабинетът му беше истински оазис на богатство и изтънчен вкус към старинните мебели. Освен това целенасочено подчертаваше властта и високия пост на своя собственик.
Като се обърна към останалите, Хониг обясни на английски, че поради общественото положение на Шол и сериозните обвинения срещу него, съдията Гравениц е решил да изслуша показанията без присъствие на прокурор.
— Чудесно — съгласи се Маквей. — Да започваме.
Гравениц се пресегна напред, включи касетофона и в 15:25 заседанието започна.
В кратко предварително изявление, превеждано на немски от Ремер, Маквей обясни кой е Озбърн, как е забелязал убиеца на баща си в едно парижко кафене и как го проследил до един парк край Сена, тъй като наоколо нямало полиция, а се боял, че може да изгуби следите му. Там най-сетне събрал смелост да го разпита, но след броени секунди Мериман бил застрелян от човек, за когото имат основания да смятат, че също е наемник на Ервин Шол.
След като свърши, Маквей погледна втренчено Озбърн, отстъпи му мястото пред бюрото и седна. С помощта на Ремер свидетелят положи клетва пред Гравениц и започна показанията си. Отначало Озбърн повтори разказа на Маквей, а по-нататък не бе необходимо да се отклонява от истината.