— Guten Abend40 — тихо подхвърли Фон Холден и отвори вратата на малък, но удобен кабинет.
Мислите му не спираха. Проблемът бе, че колкото по-дълго противниците останат в хотела, преди да се свържат с Шол, толкова по-кратък срок му оставят за подготовка на план за действие, а в същото време разработват собствените си замисли. Но и това щеше да обърне в своя полза. Времето беше нож с две остриета. Колкото по-дълго останеха там, толкова по-дълъг срок му даваха, за да задвижи силите, чрез които щеше да разбере какво знаят и какво са замислили.
97.
— Густав Дортмунд, Ханс Дабриц, Рудолф Кес, Хилмар Грунел… — Ремер остави факса и погледна към Маквей, който четеше друг екземпляр от списъка на поканените в Шарлотенбург. — Хер Либаргер има много богати и влиятелни приятели.
— Някои не са чак толкова богати, но по влияние не отстъпват на другите — обади се Нобъл и сведе очи към своя екземпляр. — Гертруде Бирман, Матиас Нол, Хенрик Щайнер.
— Целият политически спектър, от крайно леви до крайно десни. Обикновено човек не може и с топ да ги събере на едно място.
Ремер изтърси цигара от пакета, запали я и се пресегна да си налее чаша минерална вода.
Облегнат на стената, Озбърн наблюдаваше останалите. Не му бяха дали екземпляр от списъка, а и той не бе настоял. През последните часове детективите почти не му обръщаха внимание, изцяло заети с непрестанно постъпващата информация. Това още повече го отчужди и засили предишното му убеждение, че когато тръгнат за срещата с Шол, той няма да бъде между тях.
— Натурализиран или не, Шол май е единственият американец. Прав ли съм? — обърна се Маквей към Ремер.
— Засега сме идентифицирали само германци — потвърди Ремер.
В Бад Годесбург все още нямаха резултат за седемнайсет имена от списъка. Но с изключение на Шол всички проверени бяха високо уважавани, макар и твърде разнородни по убеждения, германски граждани.
Докато отново се навеждаше над списъка, Ремер издиша грамаден облак дим и Маквей се опита да го разпръсне с длан.
— Манфред, ако обичаш! Защо не вземеш просто да ги откажеш, а? — Ремер го изгледа сърдито и искаше да отговори нещо, но Маквей вдигна ръка. — Добре, знам, че тъй и тъй ще се мре. Ама не искам тъкмо ти да ме вкараш в гроба.
— Извинявай — сухо каза Ремер и смачка цигарата в пепелника.
Нарастващото раздразнение и дългите мълчаливи периоди издаваха общото разочарование на тримата изтощени мъже, опитващи да проумеят какво става. Ако се изключеше фактът, че събитието ще се проведе в двореца Шарлотенбург, а не в ресторантска зала, на повърхността всичко изглеждаше съвършено нормално — обикновено събиране на група влиятелни личности. Подобни неща ставаха стотици, може би хиляди пъти годишно по целия свят. Но повърхността си беше само повърхност, интересното лежеше под нея. Тримата разполагаха общо с повече от век професионален полицейски опит. Инстинктивно усещаха неща, които никой друг не би забелязал. Бяха пристигнали в Берлин заради Ервин Шол, а по всичко личеше, че той от своя страна идва заради Елтон Либаргер. Оставаше да намерят отговор на главния въпрос: защо?
Въпросът ставаше още по-интригуващ поради факта, че сред всички тия знаменитости, поканени в негова чест, най-невзрачната фигура беше самият Либаргер.
Архивните проучвания на Бад Годесбург бяха установили, че е роден през 1933 година в град Есен, единствено дете в семейството на беден зидар. След завършване на гимназия през 1951 година бе изчезнал сред бурния живот на следвоенна Германия. Три десетилетия по-късно, през 1983, внезапно бе изплувал от сянката, но вече като мултимилионер. Обкръжен от десетки слуги, той живееше в имението Анлегеплац на двайсет минути път от Цюрих и контролираше солидни пакети от акциите на множество могъщи европейски корпорации.
Нов въпрос: как?
В данъчните му декларации от 1956 до 1980 бе вписана професия „счетоводител“, а посочените адреси бяха мизерни жилищни квартали в Хановер, Дюселдорф, Хамбург, Берлин и накрая, през 1983 — Цюрих. През всичките тия години доходите му едва се добираха до нивото на средната работна заплата. Но през 1983 изведнъж рязко политаха нагоре. През 1989 — годината на неговия инсулт — бяха достигнали невъобразимата сума от четирийсет и седем милиона долара.
И абсолютно никъде не се откриваше каквото и да било обяснение. Да, хората постигат успех. Понякога за броени дни. Но как можеше човек изведнъж да изплува в света на богатите и властните след дълги години работа като дребен счетоводител, живеещ почти на ръба на мизерията?