— Виктор.
— Луго — изпращя в слушалките гласът на Фон Холден.
— Току-що Озбърн излезе сам. Пресече Будапещерщрасе и се отправя към Зоологическата градина.
Озбърн се промъкна между колите по Будапещерщрасе и когато достигна отсрещния тротоар, хвърли поглед назад към Европейския център. Не забеляза някой да го следи. Напускайки блясъка на уличните лампи, той се отправи към Зоологическата градина, но веднага усети, че е сбъркал посоката и се върна обратно. Леко ръмеше, тротоарът беше покрит с хлъзгави листа и студеният въздух превръщаше дъха му в облачета пара. Като се озърна видя някакъв мъж с шлифер и мека шапка да разхожда куче, което явно държеше да подуши всяко дърво. Озбърн ускори крачка и двеста метра по-нататък спря под една лампа в парка, за да се ориентира по картата.
Трябваха му няколко минути, докато откри каквото търсеше. Фридрихщрасе беше отвъд Бранденбургската врата. По негова преценка дотам имаше десет минути път с такси или половин час пеш през парка. Таксито можеше да се проследи. Следователно пътят през парка беше за предпочитане. А и щеше да има време за размисъл.
— Виктор.
— Луго — отвърна гласът на Фон Холден.
— Не го изпускам. Отива на изток. Навлезе в Зоологическата градина.
Фон Холден се намираше в малкия кабинет на Софие-Шарлотенщрасе. Беше скочил на крака и докато говореше по радиото, все още не смееше да повярва на късмета си.
— Още ли е сам?
— Да — долетя съвършено ясно гласът на Виктор.
— Какъв глупак!
— Инструкции?
— Следвай го. Пристигам след пет минути.
100.
Нобъл остави слушалката и се обърна към Маквей.
— Все още никакви новини за Каду. Секретният му телефон в Лион не отговаря.
Объркан и разгневен, Маквей се втренчи в Ремер, който пиеше вече трета чаша кафе за последните четирийсет минути. Бяха прегледали списъка на поканените поне двайсет пъти и с изключение на имената, за които все още чакаха резултат от Бад Годесбург, всичко останало беше както в началото. Може би щяха да открият ключ към загадката някъде между тия последни имена. Може би не. Маквей смяташе, че трябва да хвърлят всички усилия към това, с което вече разполагат, а не към неизвестното. Беше помолил Ремер за по-подробно проучване на идентифицираните гости. Навярно тайната се криеше не в личността и професията на тези хора, а нейде по-дълбоко, например в техните семейства и биографии, както се бе изяснило за Клас и Халдер.
Може би от самото начало не разполагаха с достатъчно данни, за да задвижат нещата и да открият гранитната канара с червения надпис: ТЪРСИ ТУК! Възможно бе и да няма нищо за откриване. Кой знае дали цялата история около Либаргер нямаше да се окаже точно това, което изглеждаше: невинно посрещане на един кротък човек след тежка болест. Но Маквей нямаше да се успокои, преди да узнае със сигурност. А докато чакаха нещо повече от Бад Годесбург, тримата отново разговаряха, този път за Каду.
— Нека да разгледаме Каду през призмата на случая Клас-Халдер — предложи Маквей, като се отпусна в креслото и вдигна крака върху близкото легло. — Има ли вероятност някой от неговите роднини — баща, брат, братовчед, който и да било — да е сътрудничил с нацистите по време на войната?
— Чувал ли си за „Аякс“? — запита Ремер.
Нобъл надигна глава.
— „Аякс“ е тайна организация на френски полицаи, работили за Съпротивата. След войната станало ясно, че само пет процента от тях наистина са се борили. Останалите се занимавали с контрабанда и доносничество за правителството във Виши.
— Чичото на Каду е бил полицай в Ница — добави Ремер. — Член на „Аякс“. След войната бил уволнен при прочистването на полицията от колаборационисти.
— А баща му? И той ли е бил в „Аякс“?
— Бащата на Каду е починал една година след раждането му.
— Искаш да кажеш, че е отгледан от чичо си — обади се Маквей и кихна.
— Точно така.
Маквей се загледа настрани, после стана и закрачи из стаята.
— Около това ли се върти всичко, Мани? Нацисти? Нацист ли е Шол? Или Либаргер? — Той вдигна списъка от леглото. — Това ли са всички тия видни, богати, образовани хора — ново поколение германски нацисти?