— Ма-хай се!
Фон Холден го погледна за миг, после сведе очи към пистолета. Озбърн беше развълнуван и нервен, но ръката му не трепереше, показалецът лекичко притискаше спусъка. Пистолетът беше чешки CZ. Малък калибър, но изключително точен от близко разстояние. Фон Холден се усмихна. Бе познал пистолета на Бернхард Офен.
— Какво се смееш? — кресна Озбърн.
Изведнъж разбра, че човекът се вглежда в нещо зад гърба му. Веднага отстъпи настрани, без да го изпуска от прицел. Лекичко завъртя глава и погледна надясно. Само на пет-шест метра от тях в сянката на едно дърво се прикриваше втори човек.
— Кажи му да дойде до теб — нареди Озбърн, гледайки непознатия право в очите.
Фон Холден мълчеше.
— Sprechen Sie English?41
Отново никакъв отговор.
— Sprechen Sie English? — повтори Озбърн, този път по-високо.
Фон Холден кимна едва забележимо.
— Тогава му кажи да дойде до теб. — Озбърн бе натиснал спусъка и придържаше ударника с палец. Ако се нахвърлеха върху него, трябваше само да плъзне палеца настрани и пистолетът щеше да стреля от упор. — Веднага!
Фон Холден изчака още една-две секунди, после изрече на немски:
— Прави каквото казва.
След тази заповед Виктор излезе изпод дървото и тръгна по тревата към Фон Холден.
Озбърн ги погледа мълчаливо, после бавно отстъпи назад, продължавайки да държи Фон Холден под прицел. Измина заднешком двайсетина метра. После в сянката на едно дърво се завъртя и побягна. Прекоси осветена алея, изтича нагоре по някакви стъпала и продължи да тича между дърветата. Когато се озърна, видя, че двамата го гонят. Тъмните им силуети се очертаха за миг на фона на нощното небе, докато изскачаха от горичката, която бе прекосил току-що.
Отпред блестяха светлините на уличното движение. Озбърн отново се озърна. Дърветата тънеха в мрак. Навярно двамата продължаваха преследването, но нямаше как да разбере. Задъхан, с разтуптяно сърце, той побягна напред, като се подхлъзваше по мокрите листа. Най-сетне усети под краката си плочки и разбра, че е достигнал края на парка. Уличните лампи и фаровете на колите бяха съвсем наблизо. Без да спира, той изскочи на асфалта. Наоколо се раздаде воят на клаксони. Озбърн отскочи от една кола, после от друга. Изскърцаха спирачки. Едно такси рязко зави настрани и с трясък се вряза в паркиран автомобил. В следващата секунда нова кола връхлетя върху таксито и запрати към мрака парче от задната му броня.
Озбърн не погледна назад. С пламнали дробове се хвърли зад редица паркирани коли, пробяга още стотина крачки и свърна по първата пресечка. Забеляза пред себе си ярко осветено кръстовище. Със сетни сили зави зад ъгъла и потъна в гъмжило от пешеходци.
Пъхна пистолета под колана си, прикри го със сакото и продължи напред, като се мъчеше да прогони паниката. Край един павилион за хамбургери спря и погледна назад. Нищо. Дали изобщо го бяха преследвали, или само си въобразяваше? Той въздъхна и продължи напред през тълпата.
Насреща се зададоха неколцина предизвикателно облечени младежи и едно тъмнокосо момиче му се усмихна. Защо бе извадил пистолета? Онзи човек само се бе обърнал. А другият можеше да е просто случаен минувач. Но неестествената походка на непознатия, поздравът, рязкото му обръщане — всичко това бе накарало Озбърн да сметне, че го нападат. Затова бе постъпил така. И правилно. По-добре да сбърка, отколкото да лежи с куршум в главата.
Часовникът на една витрина показваше 22:52.
До този момент бе забравил за Маквей. Но след осем минути трябваше да е в хотела, а нямаше представа къде се намира. Какво да прави? Да позвъни? Да измисли нещо, да каже, че…
Ненадейно иззад близкия ъгъл се появи Европейският център. Върху фасадата светеше името на хотел „Палас“.
Шест минути преди единайсет Озбърн влезе в асансьора и натисна бутона за шести етаж. Вратата се затвори и кабината потегли. Беше сам и в безопасност.
Опитвайки да забрави двамата от парка, той огледа кабината. Отляво имаше огледало. Озбърн се среса с пръсти и приглади сакото си. На другата стена имаше туристически плакат с най-важните забележителности на Берлин. Една от централните снимки показваше двореца Шарлотенбург. Изведнъж Озбърн си спомни какво бе казал Ремер. „Поводът е завръщането на някой си Елтон Карл Либаргер. Индустриалец от Цюрих, който преди година бил претърпял тежък инсулт в Сан Франциско, но вече е напълно здрав.“