Понякога то започваше да избледнява. За дни, даже за месеци. Но после се завръщаше. И заедно с него идваха страшните сънища, в които огромни неземни завеси с призрачните зелено-пурпурни багри на северното сияние се издигаха на хиляди метри височина, тръпнеха, люшкаха се и блъскаха кипналия му мозък като чудовищни чукове. Ужасът идваше от самите им размери и Фон Холден се чувстваше безпомощен да стори каквото и да било против тяхното съществуване.
А когато разтреперан и облян в студена пот се събуждаше от тия „неща“, както ги наричаше, вече не смееше да заспи, защото се боеше, че могат да дойдат отново. Често се питаше дали не страда от някакво хормонално заболяване или дори мозъчен тумор, но знаеше, че не е така — през дългите периоди между пристъпите беше напълно здрав.
После „нещата“ изчезнаха. Просто изчезнаха. Цели пет години нямаше помен от тях и Фон Холден реши, че е излекуван. Напоследък дори не си спомняше за тях. До снощи, когато узна, че Маквей и останалите са излетели от Лондон с частен самолет. Нямаше нужда да му казват накъде са се отправили, той вече знаеше. Легна си, но не посмя да заспи, защото усещаше, че „нещата“ ще се завърнат. И те се завърнаха. По-страшни от всеки друг път.
Фон Холден влезе в апартамента, кимна на пазача и тръгна по дългия коридор. Когато наближи секретарските бюра, една висока възпълна жена с боядисана в червено коса откъсна поглед от компютъра, с който проверяваше електронните охранителни системи в Шарлотенбург.
— Тук е — каза тя на немски.
— Danke.
Фон Холден отвори вратата на кабинета и насреща му се усмихна познато лице.
Каду.
102.
Минаваше два през нощта. След десетина телефонни разговора през последните три часа Озбърн и Маквей с помощта на доктор Хърб Мандел от Сан Франциско и специалния агент Фред Ханли от Лос Анджелис бяха успели да изяснят сравнително добре какво се е случило с Елтон Либаргер в Съединените щати.
Нито една болница в района на Сан Франциско не разполагаше със сведения за приемане на подобен пациент след прекаран инсулт. Но през септември 1992 някой си Е. Либаргер беше докаран с частна линейка в скъпата болница „Пало Колорадо“ в Кармел, Калифорния. Останал там до март 1993, след което бил прехвърлен в също тъй скъпия санаториум „Ранчо де пиньон“ близо до Таос, Ню Мексико. Само преди седмица отлетял за дома си в Цюрих, придружен от рехабилитаторка на име Джоана Марш.
Болницата в Кармел осигурявала апаратура и услуги, но без персонал. С линейката на Либаргер пристигнали лекар и медицинска сестра. На следващия ден към тях се присъединили четирима санитари. Сестрата и санитарите имали швейцарски паспорти. Лекарят бил австриец на име Хелмут Залетл.
В 3:45 получиха от Бад Годесбург биографията на доктор Хелмут Залетл в четири екземпляра и Ремер ги раздаде на всички, този път без да пропуска Озбърн.
Залетл беше стар ерген на седемдесет и девет години, живеещ със сестра си в Залцбург, Австрия. Роден през 1914. Втората световна война го заварва като млад хирург в Берлинския университет. По-късно става групенфюрер от СС и Хитлер го назначава за комисар по въпросите на общественото здравеопазване. В последните дни на войната е арестуван за опит да предаде на американците секретни документи. Осъден на смърт по лична заповед на Хитлер. В очакване на екзекуцията е поставен под охрана в една вила близо до Берлин, после внезапно го прехвърлят в Северна Германия, където бива освободен от настъпващите американски части. Разпитван от съюзническото разузнаване в Камп Оберурзел близо до Франкфурт, след това изпратен в Нюрнберг. Обвинен в „подготовка и водене на агресивна война“, но получава оправдателна присъда. След освобождаване от затвора се завръща в Австрия, където практикува медицина до седемдесетгодишна възраст. Пенсионира се, запазвайки само неколцина подбрани пациенти. Един от тях е Елтон Либаргер.