Конкретното се наричаше Либаргер. И Озбърн твърдо вярваше, че именно той стои в центъра на всичко. За жалост досега не бяха открили нищо повече от кратките първоначални данни. Единственият обнадеждаващ факт беше, че доктор Залетл също трябваше да присъства в Шарлотенбург, но засега БКА не можеше да го открие нито в Австрия, нито в Германия или Швейцария. Къде се криеше?
Някъде трябваше да има още нещо. Но какво? И как да го открият?
Когато Озбърн влезе в съседната спалня, Маквей вече беше буден и пишеше нещо в бележника си.
— През цялото време смятахме, че Либаргер няма роднини — заяви Озбърн още от прага. — Но можем ли да сме сигурни? Нека си представим, че аз съм австрийски лекар и седем месеца наред работя в Калифорния с тежко болен швейцарец. Малко по малко положението му се подобрява. Опасността е отминала. Ако той има съпруга, дете, брат…
— Ще иска да им съобщи как е — довърши Маквей.
— Да. Но ако е прекарал тежък инсулт като Либаргер, ще има затруднения с говора, а вероятно и с писането. Трудно би осигурил връзка с близките си, затова ще се обърне към мен. И аз ще му помогна. Няма да пиша писма, но ще се обаждам по телефона. Поне веднъж месечно, може би и по-често.
Ремер отметна завивката и скочи от леглото.
— Архивите на телефонните компании!
След един час получиха факс от специалния агент на ФБР Фред Ханли.
Страница след страница бяха изписани с телефонните поръчки от личния телефон на доктор Залетл в болницата „Пало Колорадо“. Общо седемстотин трийсет и шест разговора. Ханли бе оградил петнайсет от тях, водени с Ервин Шол по всички краища на света. Повечето от останалите разговори бяха с номера в Калифорния, Австрия и Цюрих. Сред всички тия поръчки бяха разхвърляни двайсет и пет обаждания до страна с телефонен код 49 — Германия. Кодът на града беше 30 — Берлин.
Маквей остави страниците.
— Имате късмет, докторе — подхвърли той и се обърна към Ремер. — Тук сме на твоя територия. Какво ще правим?
— Каквото и в Лос Анджелис. Отиваме да проверим.
7:45
— Тази Каролин Хенигер… — промърмори Маквей, докато Ремер спираше мерцедеса пред изисканата антикварна галерия на Кантщрасе. — Не ми се вярва да е пряко свързана с Либаргер. Може да е роднина на Залетл, приятелка, дори любовница.
— След малко ще разберем, нали така?
Озбърн отвори вратата и излезе. Планът му бе получил одобрението на Маквей. Щеше да се представи като американски лекар, търсещ доктор Залетл по молба на свой колега от Калифорния. Колкото до Ремер — той беше просто приятел, дошъл да превежда в случай, че Каролин Хенигер не говори английски. Нататък щяха да действат в зависимост от обстоятелствата.
Маквей и Нобъл останаха да ги чакат в мерцедеса. До отсрещния тротоар бе спряло светлозелено БМВ с полицаите от охраната.
Още в хотела, докато Ремер издирваше адреса на Каролин Хенигер, Маквей се обади в Лос Анджелис на своя стар приятел кардинал Чарлс О’Конъл. Знаеше, че Шол е католик и щедър дарител на архиепископствата в Ню Йорк и Лос Анджелис, следователно трябваше да се познава с О’Конъл. А поне в едно отношение всички католици са равни, независимо от ранга си. Когато кардиналът лично помоли за нещо, то бива изпълнено незабавно и без въпроси. Маквей каза на О’Конъл, че се намира в Берлин и го запита дали ще може да му уреди за днес следобед среща с Шол, който също е тук. По изключително важен въпрос. Без да разпитва повече, О’Конъл обеща да стори каквото е по силите му.
Докато се изкачваха по тясното стълбище към апартаментите над галерията, Ремер завъртя глава към Озбърн:
— Трябва да разберете, че тази жена не е извършила престъпление и не е длъжна да отговаря на въпроси. Ако откаже да говори, това е нейно право.
— Добре — кимна Озбърн.
В момента изобщо не му се мислеше за правни подробности. Времето им изтичаше, трябваше на всяка цена да открият оръжие срещу Шол.
Апартаменти 1 и 2 бяха от двете страни на площадката. В дъното на късия коридор беше апартамент 3, където живееше Каролин Хенигер.
Озбърн пръв стигна до вратата. Озърна се към Ремер и почука. За момент не чуха нищо, после отвътре долетяха стъпки, ключалката изщрака и вратата се открехна. Отвътре надникна привлекателна жена, облечена с делови костюм. Имаше леко прошарена червеникава коса и изглеждаше на около четирийсет и пет години.
— Каролин Хенигер? — любезно запита Озбърн.