Озбърн осъзнаваше, че Маквей говори нещо, но не чуваше нито дума. Можеше да мисли само за Вера. Питаше се дали вече знае и откъде е научила. Или ако още не знае, как и къде ще чуе новината. И как ще се чувства след това. Мина му мисъл колко е нелепо да се вълнува за съдбата на бившия й любовник. Но истината бе, че я обичаше прекалено много. Нейните тревоги, нейните страдания бяха и негови. Искаше да бъде до нея, да сподели мъката. Изобщо не го интересуваше какво приказва Маквей.
— Млъкнете за момент и ме изслушайте, ако обичате — внезапно кресна той. — Вера Монере… Франсоа Кристиан я беше скрил на онова място, където се обадих от Лондон. То е някъде в провинцията. Може още да не е чула. Искам да й позвъня. И искам да ми кажете дали е безопасно.
— Вече не е там — подхвърли Нобъл и остави слушалката.
— Какво говорите? — Озбърн изтръпна от тревога. — Как можете да…
Той не довърши. Нямаше смисъл да пита. Беше затънал до гърло. И Вера също.
— Преди малко ни съобщиха от Бад Годесбург — тихо каза Маквей. — Била е в една ферма близо до Нанси. Тримата телохранители от тайните служби са намерени мъртви около къщата. Заедно с полицейска служителка на име Аврил Рокар. По всичко изглеждало, че сама си е прерязала гърлото. Никой не знае защо и какво е търсила там. Знаят само, че вашата госпожица Монере е взела нейната кола и по-късно я изоставила на гарата в Страсбург, откъдето си купила билет за Берлин. Ако не е слязла някъде по пътя, можем да предполагаме, че в момента е тук.
Лицето на Озбърн пламна. Не можеше да повярва. Не го интересуваше какво знаят и откъде са узнали. Нямаха право да мислят онова, което си мислеха.
— Изчезнала е и вие веднага решавате, че е от ония! Просто така! Сътрудничка на „групата“! Какви доказателства имате? Хайде де! Кажете. Искам да знам.
— Озбърн, разбирам какво ви е. — Маквей говореше спокойно, почти със съчувствие. — Просто ви съобщавам фактите.
— Тъй ли? Тогава вървете по дяволите!
— Маквей! — обади се Ремер откъм телефона. — Малко след седем тази сутрин някоя си Аврил Рокар е отседнала в хотел „Кемпински“.
Когато влязоха, стаята беше празна. Най-отпред вървеше Ремер с пистолет в ръка, след него идваха Маквей, Нобъл и Озбърн. Отвън край вратата пазеха двама полицаи от БКА.
Ремер бързо мина в спалнята, после провери и банята. Не откри никого. След като стана ясно, че наемателката е излязла, Нобъл нахлузи гумени ръкавици и влезе в спалнята. Маквей последва примера му и се зае с хола. Стаята беше луксозно обзаведена, с изглед към Курфюрстендам. По килима още личаха следи от прахосмукачка, значи чистачката бе минала неотдавна. Върху масичката до канапето имаше поднос с чаша портокалов сок, няколко недокоснати препечени филийки, сребърен кафеник и чаша изстинало черно кафе. До него лежеше новият брой на „Хералд трибюн“ с огромно черно заглавие за самоубийството на Франсоа Кристиан.
— Черно ли го пие?
— Какво?
Озбърн стоеше като замаян. Не можеше да повярва, че Вера е тук, в Берлин. А още по-невероятно му се струваше да е свързана с „групата“.
— Вера Монере — поясни Маквей. — Черно кафе ли пие?
— Н-не знам — заекна Озбърн. — Да. Може би. Не съм сигурен.
Откъм спалнята долетя писукане. След миг Ремер излезе с ръкавици на ръцете както всички останали и отиде до телефона. Набра номер, изчака и каза няколко думи на немски. След това записа нещо в бележника си, благодари и затвори.
— Кардинал О’Конъл се е обадил — обърна се той към Маквей. — Шол чака да му позвъниш. Ето номера. — Той откъсна лист от бележника. — Може пък да не ни потрябва заповед.
— Но може и да потрябва.
Ремер се върна в спалнята, а Маквей отново се зае с хола. Особено внимание обърна на канапето и килима пред масичката с подноса и вестника.
— Тази Аврил Рокар… — Озбърн се мъчеше да бъде учтив, логичен, да проумее някак зашеметяващите вести. — Казвате, че е от парижката полиция. Сигурно ли е? Дали не са намерили трупа на друга жена? Може би тук наистина е пристигнала Аврил Рокар, а не Вера.
— Господа — обади се Нобъл откъм вратата на спалнята. — Елате, ако обичате.
Застанал зад другите, Озбърн видя как Нобъл отвори гардероба. Вътре бяха закачени два комплекта всекидневно облекло, вечерна рокля от черно кадифе и наметка от сребърна норка. След това Нобъл се прехвърли към скрина. В най-горното чекмедже имаше няколко комплекта дантелено бельо, пет неотваряни плика с чорапогащи „Армани“ и прозрачна копринена нощница. В по-долното бяха оставени две дамски чанти — официално черно портмоне в тон с вечерната рокля и кафява кожена чанта с презрамка.