Нобъл взе черната чанта и я отвори. Вътре имаше две плоски кутии за бижута и кадифена торбичка. Първата кутия съдържаше дълга диамантена огърлица, втората — чифт диамантени обици. В торбичката лежеше малък посребрен пистолет 25-ти калибър. Нобъл прибра всичко обратно и взе кожената чанта. Най-отгоре в нея имаше няколко неплатени сметки, пристегнати с ластиче. Всички бяха адресирани до Аврил Рокар, улица Сен Жил 17, Париж 75003. Под тях откриха полицейско удостоверение и черен найлонов плик. От плика Нобъл извади паспорта на Аврил Рокар, прозрачно пластмасово калъфче с германски марки, неизползван самолетен билет първа класа от Париж до Берлин и резервация за нощувка на 14 октомври в хотел „Кемпински“. Нобъл огледа лицата на останалите, после отново бръкна в плика и извади великолепно отпечатана покана за празничната вечеря в чест на Елтон Либаргер.
Маквей машинално бръкна в джоба си за списъка на гостите.
— Няма нужда. Вече проверих. Пет-шест реда над доктор Залетл е вписана А. Рокар, едно от имената, за които нямахме сведения. — Нобъл се изправи. — И още нещо… Беше пъхнато под дюшека. — Той отиде нощното шкафче, взе някакъв предмет, омотан в копринен шал и го разгъна. Отвътре се появи дълъг, протрит кожен калъф. Озбърн трепна и това не убегна от погледа на Нобъл. — Сигурно знаете какво е, докторе…
— Да — глухо каза Озбърн. — Знам какво е…
Беше го виждал преди. В Женева. В Лондон. И в Париж. Калъфът, в който Вера държеше задграничния си паспорт.
106.
Озбърн не беше единственият отчаян човек в Берлин.
Очаквайки Фон Холден да се появи в кабинета на Софие-Шарлтонещрасе, Каду бавно се превръщаше в развалина. През изминалите два тревожни часа беше се оплаквал на всеослушание от немското кафе, от липсата на френски вестници, от всичко, което му дойдеше на ум, само и само да пропъди тревогата за Аврил Рокар. Вече двайсет и четири часа откакто Аврил трябваше да приключи със задачата в Нанси и да му докладва, но още нямаше никаква вест от нея.
Четири пъти бе звънял безуспешно на домашния й телефон в Париж. След една безсънна нощ бе телефонирал на „Ер Франс“ да провери дали е излетяла с първия полет за Берлин. Когато получи отрицателен отговор, нервите му не издържаха. Беше отлично обучен терорист, убиец и професионален полицай; от високия си пост в Интерпол цели трийсет години бе отговарял за сигурността на Ервин Шол по целия свят. Но вътре в душата си Каду беше пленник на любовта. Аврил Рокар беше неговият живот.
Накрая пое огромния риск да се свърже със своя агент във френските тайни служби, който потвърди, че край Нанси са били убити трима мъже и една жена, но засега няма повече данни. Почти обезумял, Каду предприе последния и всъщност най-логичен ход. Телефонира в хотел „Кемпински“.
За негово огромно облекчение Аврил Рокар бе пристигнала в 7:15 с такси от гарата. Каду затвори телефона и запали цигара. Издиша дима, усмихна се блажено и заблъска с юмрук по бюрото.
Беше точно 10:59. Тъй като Фон Холден все още се бавеше при Шол, Каду взе телефона и опита да се свърже със стаята на Аврил в хотел „Кемпински“. Но не му провървя, линията даваше заето.
Линията даваше заето, тъй като Маквей говореше с Шол по същия телефон. Първата част от разговора им беше сдържана и любезна. Поприказваха за общия си познат кардинал О’Конъл, сравниха времето в Германия с климата на Южна Калифорния и се учудиха как тъй са попаднали едновременно в Берлин. След това стигнаха до причината за обаждането на Маквей.
— Бих предпочел да го обсъдим лично, мистър Шол. Не желая да има недоразумения.
— Не ви разбирам.
— Да речем, че става дума за личен въпрос.
— Мистър Маквей, денят ми е запълнен до предел. Не можете ли да изчакате докато се завърна в Лос Анджелис?
— Боя се, че не.
— Колко време ще трае разговорът според вас?
— Половин час, може би малко повече.
— Ясно…
— Знам, че сте много зает и високо оценявам добрата ви воля, мистър Шол. Доколкото знам, тази вечер ще бъдете на приема в Шарлотенбург. Защо да не се срещнем там малко по-рано? Например около…