Когато най-сетне видя как външната врата се затваря зад натрапниците, Фон Холден яростно се завъртя към Каду. В синкавата светлина на мониторите чертите му изглеждаха още по-остри.
— Ти си невероятен глупак! — Ледения му глас режеше като с нож. — Да звъниш оттук!
— Съжалявам, хер Фон Холден.
Каду наистина съжаляваше, но за нищо на света не би разкрил душата си пред човек, с петнайсет години по-млад от него. Щом ставаше дума за Аврил Рокар, целият свят можеше да върви по дяволите.
Фон Холден го изгледа малко по-спокойно.
— Нищо. До утре вече няма да има значение.
Преди миг беше готов да каже, че Аврил Рокар е мъртва. Да хвърли небрежно истината в лицето му и да се наслаждава на болката. А можеше да спомене и за друго. Аврил Рокар беше нещо повече от красива жена и отличен стрелец. Тя заемаше поста на таен надзирател в парижкия сектор и беше не само доверен човек на Фон Холден, но и негова любовница. Именно затова я бе поканил в Берлин. За допълнителна охрана на Либаргер по време на церемонията, а по късно — за свое лично удоволствие. Можеше да разкаже всичко това на Каду, за да засили болката, но нямаше да го стори, поне засега. Каду се намираше в Берлин по съвсем друга причина, която щеше да изисква цялото му внимание. Затова Фон Холден предпочете да премълчи.
Озбърн се мъчеше да не мисли за Вера. Не можеше да повярва, че тъкмо тя е свързана с „групата“, но иначе защо трябваше да се представя под името Аврил Рокар? Имаше чувството, че всичките му нерви са оголени до живо месо и с недоумение чуваше как собственият му глас обяснява на Шнайдер и Литбарски какво представлява американският футбол през врявата на тази задимена кръчма, където сякаш си бяха дали среща всички чуждестранни туристи в Берлин.
Отначало бръщолевенето откъм радиостанцията на Шнайдер му се стори обикновено полицейско съобщения. Звукът беше доста силен и хората от съседните маси извърнаха любопитно глави. Шнайдер веднага завъртя копчето. В този момент Озбърн чу името на Вера и сърцето му заподскача до гърлото.
— Какво става, по дяволите? — запита той и сграбчи Шнайдер за китката.
— Sich schonen!43 — настръхна Литбарски.
Озбърн дръпна ръка и Литбарски се поотпусна.
— Какво казват за нея?
Шнайдер видя, че мускулите по шията му са обтегнати до скъсване.
— Двама полицаи са задържали госпожица Монере на излизане от църквата „Дева Мария, закрилница на мъчениците“.
Църква ли? Какво търсеше Вера в църква? Озбърн трескаво ровеше из паметта си. Не помнеше да е говорила за църква и изобщо за религия.
— Къде са я отвели?
— Не знам — поклати глава Шнайдер.
— Лъжете!
Литбарски отново настръхна. Шнайдер взе радиостанцията и се накани да става.
— Имам заповед ако нещо се случи, да ви върна в хотела.
Без да обръща внимание на Литбарски, Озбърн отново го хвана за ръката.
— Шнайдер, не знам какво става. Искам да вярвам, че е грешка, но не мога да бъда сигурен, преди да я видя. Да поговоря с нея. Не искам Маквей да я докопа пръв. По дяволите, Шнайдер. Моля ви… помогнете.
Шнайдер го погледна.
— По очите ви виждам, че сте луд по нея. Нали така казвате в Америка — „луд по нея“?
Озбърн все още опитваше да се сдържа, но почти бе готов да падне на колене.
— Да, така казваме. Луд съм по нея. Отведете ме там, където са я завели…
— Вече веднъж ме преметнахте.
— Няма вече, Шнайдер. Няма вече.
108.
Градът се размазваше пред погледа му. Фон Холден управляваше колата машинално — ту забавяше, ту ускоряваше, ту почти спираше сред натовареното движение. Мозъкът му се гърчеше от възмущение и ярост. Трима от четиримата мъже, които се бе заклел да убие, бяха нахълтали най-нагло в неговия офис, като че имаха работа с някакъв амбулантен търговец. Нещо по-лошо — самият той не бе в състояние да стори каквото и да било, освен да ги наблюдава иззад затворената врата, тъй като се боеше, че иначе би могло да се стигне до масово полицейско нахлуване.