— Вън! — изсъска той.
Тя отскочи със задавен вик, блъсна се в някакво кресло, заобиколи го и изтича навън, оставяйки вратата отворена. Фон Холден я чу как бяга по каменните плочки на коридора и после нагоре по стълбището. Канеше се да затвори вратата, когато в кабинета влезе Залетл.
— Гневен сте — каза докторът.
Фон Холден му обърна гръб и се загледа през прозореца. Още от колата бе съобщил на Шол за плана си. Шол го изслуша и одобри. Но веднага след това изключи Фон Холден от списъка на изпълнителите. Заяви, че е прекалено опасно. Твърде много хора познаваха Фон Холден като негов европейски координатор по сигурността и Шол не можеше да си позволи риска при един евентуален провал да го обвинят в съучастничество. Полицията ги дебнеше по петите. Не, реши Шол, Фон Холден ще планира всичко, но за изпълнението ще се погрижи Виктор Шевченко. Вечерта всички ще видят как Фон Холден придружава Либаргер в Шарлотенбург. А после незабелязано ще се измъкне, за да свърши „другото“. След тази заповед Шол затвори телефона.
— Нали знаете, хер Leiter der Sicherheit — тихо каза Залетл. — Именно днес вашата лична безопасност е неоценима.
— Да, знам — кимна Фон Холден и се обърна.
Очевидно Залетл беше в течение на разговора му с Шол, защото намекваше за „другото“. Веднага след края на тържеството в Шарлотенбург щеше да има втора церемония за шепа най-отбрани гости. Тайна и необявена предварително, тя щеше да се състои в мавзолея с гробниците на пруските крале. Фон Холден трябваше да донесе свръхсекретния материал, който щеше да бъде демонстриран там, и кодовете за достъп до този материал бяха програмирани единствено за него, без никаква възможност да бъдат променени.
Изборът показваше колко високо го ценят и каква власт му е поверена. Можеше да се сърди, но Шол и Залетл имаха право. По много причини именно днес личната му безопасност беше неоценима. Трябваше да осъзнае, че в жилите му вече не тече кръвта на прост войник от Спецназ като Бернхард Офен или Виктор Шевченко. Той беше Leiter der Sicherheit. Отговорник по безопасността — това вече не беше просто професия, а врата към бъдещето. Като човек, който един ден щеше да надзирава смяната на властта в цялата Организация, той се превръщаше в „пазител на пламъка“. Ако все още не бе разбрал това, именно днес трябваше да го разбере.
109.
Стаята за разпити под сградата на Кайзер Фридрихщрасе беше ослепително бяла. Бял под, бял таван, бели стени. Също тъй бели бяха и шестте тесни килии до нея. Дори сред хората, които работеха горе в общинския отдел за благоустройство, малцина знаеха за нейното съществуване. Повечето изобщо не подозираха, че една трета от седемстотинте квадратни метра на сутерена приютява специален разузнавателен отдел на БКА. Изграден през 1972 година, веднага след кървавата баня на Олимпийските игри в Мюнхен, този комплекс беше предназначен първоначално за разпити на заловени терористи и техни осведомители. В миналото бе служил като временен арест за членове на групата Баадер-Майнхоф, Червените бригади, Фронта за освобождение на Палестина и неколцина заподозрени във връзка с взривяването на самолета на Пан Ам. Освен ослепителната белота другата характерна черта беше, че лампите никога не изгасваха. Само за трийсет и шест часа арестуваните губеха всякаква ориентация и следствието обикновено потръгваше.
Вера седеше сама върху бяла пластмасова пейка, закрепена за пода. Нямаше нито маси, нито столове. Само пейката. Вече я бяха фотографирали и взеха отпечатъци от пръстите й. Беше облечена в светлосив, почти бял найлонов гащиризон с фосфоресциращ оранжев надпис на гърба: GEFANGER — Bundesrepublik Deutshland44. Когато Озбърн влезе, тя изглеждаше стресната и уморена, но все още в ясно съзнание. За момент ниската, мускулеста надзирателка остана на прага зад него. После се отдръпна в коридора и затвори вратата.
— Боже мой… — прошепна Озбърн. — Добре ли си?
Вера отвори уста, помъчи се да каже нещо, но не успя. От очите й бликнаха сълзи, в следващия миг двамата вече се прегръщаха и плачеха. Между риданията и плахите ласки Озбърн неясно чуваше гласа й:
— Франсоа мъртъв…. Защо съм тук?… Всички в къщата мъртви… Какво… направих?… Дойдох… в Берлин…. само… тук… можех… да… те… намеря.
— Вера. Шшшшшт. Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи. — Той я притискаше към себе си като изплашено дете. Отметна косите й, разцелува я по очите и избърса сълзите с ръка. — Виждаш ли, взеха ми даже носната кърпа.