— Американецът. Пуснал е подир мен частен детектив. Ако се появи, гледай първа да говориш с него. Останалите да си затварят устата. Името му е… — Анри отново погледна картичката — Жан Пакар. Работи за компанията „Колб интернешънъл“. — Внезапно го обзе гняв. — Как тъй какво да му кажеш? Кажи, че отдавна не работя там. Ако пита къде живея, не знаеш и толкоз. Пратила си ми някакви документи, обаче от пощата ги върнали поради отсъствие на адресата.
След тия думи той обеща да позвъни пак и тресна слушалката.
Преди да бе минал и час, Жан Пакар влезе в пекарната и се огледа. Насам го бяха насочили други двама бакали и едно случайно срещнато хлапе. Отпред имаше малка хлебарница и канцелария. Затворената врата отстрани навярно водеше към помещението с пещите.
Възрастна жена плати две франзели и тръгна да излиза. Широко усмихнат, Пакар й отвори вратата.
— Merci beaucoup2 — каза тя, минавайки край него.
Жан Пакар кимна и се обърна към момичето зад щанда. Вече знаеше, че търсеният човек работи тук. Нямаше да показва скицата. Така само щеше да го подплаши. Трябваше му списък на служителите. От пръв поглед личеше, че предприятието е малко, с не повече от десет-петнайсет работници. Навярно всички бяха регистрирани в Централната данъчна служба. Една поименна проверка в компютъра щеше да му осигури домашните адреси. А петнайсет човека се пресяват лесно. Чрез просто елиминиране щеше да открие онзи, който му трябваше.
Девойката зад щанда беше с къса, прилепнала поличка, високи токчета и черни чорапи, подчертаващи стройните й крака. Носеше косата си стегната на опашка, имаше грамадни обици и промишлено количество грим около очите. Изглеждаше от ония полужени-полумомичета, които през целия ден очакват да дойде вечерта. Работата в хлебарница едва ли стоеше начело в списъка на любимите й занимания, просто си докарваше по някоя пара докато намери нещо по-свястно.
— Добър ден — усмихна се Жан Пакар.
— Добър ден — отвърна тя, също с усмивка. Изглежда, смяташе флиртуването за нещо напълно естествено.
Десет минути по-късно Жан Пакар си тръгна с шест кифлички и списък на работещите в пекарната. Беше й казал, че ще открива нощно заведение в квартала и държи да покани на първата вечер всички околни търговци заедно със служителите им. За създаване на добри отношения.
13.
Маквей потръпна и наля вряла вода в голяма керамична халба, украсена с британското знаме. Навън се ръсеше студен дъжд и откъм Темза прииждаше рядка мъгла. Нагоре-надолу сновяха шлепове, а крайбрежният булевард гъмжеше от коли.
Той се озърна, откри пластмасова лъжичка върху зацапана книжна салфетка и сипа в халбата малко захар и две лъжички безкофеиново нескафе „Тейстърс чойс“. Беше открил кафето в една малка бакалница близо до Скотланд Ярд. Топлейки длани върху халбата, той отпи глътка и пак се загледа в отворената папка с данни от Интерпол за известни или предполагаеми масови убийци в континентална Европа, Великобритания и Северна Ирландия. Общо се събираха около двеста имена. Някои бяха излежали присъди за по-дребни престъпления, други още лежаха в затвора и само шепа се намираха в неизвестност. Всички щяха да бъдат проверени. Не от Маквей, а от местни полицейски служители. Веднага след това докладите щяха да бъдат изпратени по факс в Лондон.
Маквей рязко бутна папката настрани, изправи се и закрачи из стаята, разтривайки разсеяно палеца си с малкия пръст. Отново си мислеше за същото, което го тормозеше от самото начало — инстинктивното усещане, че онзи, който реже главите на жертвите с хирургически инструменти, едва ли има полицейско досие. Тук мисълта му спря. Защо непременно трябваше да е „онзи“? Не можеше ли със същия успех да се окаже жена? В днешно време жените имаха свободен достъп до медицинската професия. Понякога дори ги предпочитаха. А с тая модерна мания за спортуване много жени бяха в отлична физическа форма.
Догадката на Маквей бе, че престъпленията са извършени от един и същ човек. Ако не грешеше, това стесняваше кръга на издирваните от осем до един-единствен убиец. Обаче второто му предположение — че престъпникът има известен медицински опит и може да бъде както мъж, така и жена — свеждаше шансовете почти до нула.
Не разполагаше със статистика, но ако човек се опиташе да изброи всички лекари, медицински сестри, санитари, настоящи и бивши студенти по медицина, съдебни лекари, болнични служители и университетски преподаватели с известен медицински опит, да не говорим за хилядите мъже и жени, преминали медицински курсове в армията, то цифрата би била зашеметяваща, дори ако се ограничеше само с Европа и Великобритания. Това вече не беше дирене на игла в купа сено. Напомняше по-скоро безкрайна житна нива, раздухвана от вятъра, а Интерпол не разполагаше с огромна армия от жетвари, които да отделят зърното, докато най-сетне открият убиеца.