— Или подготвя терена за Шол — добави Ремер.
— Или нещо съвсем друго — изръмжа Маквей, гледайки втренчено застиналия образ на Фон Холден.
— Капан за нас? — запита Нобъл.
— Не знам. — Маквей неуверено поклати глава, после погледна Ремер. — Изкарай увеличение и да видим дали ще открием кой е. Току-виж сме мръднали още крачка напред.
Телефонът до Ремер избръмча и той вдигна слушалката.
— Ja.
Когато пристигнаха, наближаваше два и петнайсет. Пред антикварния магазин на Кантщрасе стояха униформени полицаи. Водени от Ремер, четиримата влязоха вътре и цивилните детективи от отдела за разследване на убийства им сториха път към стаичката в дъното.
Каролин Хенигер лежеше на пода, покрита с чаршаф. До нея, също покрит с чаршаф, лежеше единайсетгодишният й син Йохан.
Ремер приклекна и дръпна единия ъгъл.
— О, Боже — прошепна Озбърн.
Маквей повдигна чаршафа от момчето и се озърна през рамо.
— Точно така, докторе. О, Боже.
Майката и синът бяха простреляни в главата.
111.
Час и половина по-късно, в 15:55, Озбърн стоеше до прозореца в една голяма стая на старинния хотел „Майнеке“ и гледаше навън към града. Както всички останали, опитваше да прогони ужаса от преживяното и да мисли за предстоящата задача. Трябваше да се съсредоточат върху Шол. Нищо друго нямаше значение. Но въпреки това мислите продължаваха да го мъчат.
Коя бе тази Каролин Хенигер, та да извършат такова нещо с нея и сина й? Дали убиецът подозираше, че е казала нещо на полицията тази сутрин? И ако да, какво толкова е знаела? А имаше още един недоизказан въпрос, който бе забелязал в очите на Маквей: щяха ли да са живи Каролин Хенигер и нейният син, ако не беше днешното посещение? Знаеше, че товарът е негов — бе причинил гибелта на още двама души. Но сега не биваше да мисли за това.
Мина в банята и се наплиска със студена вода. Цялата операция беше прехвърлена в „Майнеке“, тъй като в новото крило на „Палас“ бяха открили труп в една стая с пряка видимост към техния апартамент. Със случая се занимаваше специално пристигнал екип от Бад Годесбург.
Избраха „Майнеке“ защото нямаше пристройки и цялата сграда се обслужваше от един-единствен престарял асансьор. Не само враг, но дори и приятел би минал доста трудно през полицаите във фоайето, а след това би трябвало да се справи с Литбарски и Шнайдер, които дежуреха до вратата на асансьора. Така осигурени, Маквей и останалите можеха изцяло да се посветят на едно внезапно усложнение.
Каду.
Изневиделица той бе предал чрез Лондон вест до Нобъл, че се намира — поразително съвпадение! — в Берлин. Животът му бил под заплаха и трябвало непременно да разговаря с Нобъл или Маквей. Щял да се обади след час.
Маквей още си блъскаше главата над това обаждане. Докато вадеше от джоба си найлоново пликче с фъстъци и лешници, зърна неодобрителния поглед на Озбърн.
— Знам, знам. Много мазнини, много сол. Добре де, няма да ги ям. — Маквей внимателно подбра най-големия лешник, лапна го и продължи да говори с пълна уста. — Ако Каду не лъже и „групата“ се е заела с него, значи животът му наистина е под заплаха. Ако лъже, вероятно работи за тях. В такъв случай знае, че сме в Берлин. Работата му ще е да ни забаламоса да отидем на някое място, където…
На вратата се почука и Маквей млъкна насред изречението. Ремер стана, измъкна пистолета изпод сакото си и пристъпи към вратата.
— Ja?
— Шнайдер.
Ремер отвори и Шнайдер влезе в стаята, следван от красива брюнетка на средна възраст. Жената беше висока и пищна. Бледо червило подчертаваше пухкавите й устни, разтеглени във весела усмивка. Под мишница носеше голям плик.
— Това е лейтенант Кирш от службата за компютърна обработка на изображения — обясни Шнайдер.
Жената кимна на Ремер и заговори на английски:
— Радвам се, че мога да ви съобщя кой е човекът от резиденцията. Нарича се Паскал Фон Холден и отговаря за сигурността на всички делови операции на Шол в Европа. В момента събираме данни за него.