Тя отвори плика и извади две големи гланцови фотографии, направени от видеозаписа. На първата Фон Холден излизаше от колата. Снимката беше едрозърнеста, но все пак лицето му се различаваше ясно. Втората фотография се оказа по-мъглява. Млада тъмнокоса жена стоеше до прозореца и гледаше надолу.
— С жената беше доста по-трудно, но малко преди да потегля насам, получихме потвърждение от ФБР — продължи лейтенант Кирш. — Тя е американка. Името й е Джоана Марш, дипломирана рехабилитаторка от Таос, Ню Мексико.
— Елементарна полицейска работа, а, Маквей? — възхитено намигна Нобъл.
— Късмет — усмихна се Маквей.
От БКА бяха изпратили снимките по факс до полицейските управления в Берлин и Цюрих, а Маквей настоя да включат в издирването и Фред Ханли от бюрото на ФБР в Лос Анджелис. Догадката му беше твърде несигурна, но предполагаше, че ако Либаргер наистина е в резиденцията на Хауптщрасе, то вероятно ще го придружава и неговата рехабилитаторка. А сега спокойно можеше да направи обратния извод — щом тя беше там, значи и Либаргер трябваше да е нейде наблизо.
— Danke — каза Ремер и Шнайдер изведе посетителката.
Парното отопление се включи с глухо бучене. Маквей огледа внимателно двете снимки, после ги подаде на Нобъл и пристъпи към прозореца. Опитваше да се постави на мястото на Джоана Марш. За какво бе мислила, гледайки през онзи прозорец? Доколко бе в течение на събитията? И какво можеха да научат, ако успееха да се доберат до нея?
Споделяше мнението на Озбърн, че Либаргер е ключът към загадката. Но ситуацията беше поразително нелепа — от един-единствен видеозапис бяха успели да осигурят снимка на рехабилитаторката и да я идентифицират с помощта на сътрудници от другия край на света, а за самия Либаргер разполагаха само с една стара паспортна фотография, изровена от архивите на Бад Годесбург. И нищо повече. Никаква друга снимка. Което беше чисто безумие. Снимката на една толкова важна личност би трябвало да е отпечатана поне веднъж. В списание, във вестник, или поне в специализиран икономически бюлетин. Но не беше. Сякаш колкото повече търсеха, толкова по-неуловим ставаше този човек. Отпечатъци от пръстите му биха били истински небесен дар — ако не за друго, то поне за да проучат в архивите и най-вероятно пак да стигнат до задънена улица. Очевидно Елтон Либаргер беше най-потайният, най-добре охраняваният човек в целия цивилизован свят.
Маквей погледна часовника си. Беше 16:27.
До срещата с Шол оставаше едва половин час. Единствената им надежда беше Залетл, с когото Маквей отчаяно искаше да разговаря преди решителния момент. Може би днес бяха пропуснали шанса да го открият чрез Каролин Хенигер. Кой знае… Така или иначе, само Залетл би могъл да им даде сведения за Либаргер. А имаше вероятност и да е свързан с обезглавените трупове. Но ако в близките минути не настъпеше драматичен обрат, подобен разговор щеше да остане само мечта и трябваше да разчитат на онова, което вече знаеха. А то бе отчайващо малко.
Внезапно му хрумна да позвъни на Джоана Марш и да се опита да изкопчи нещо от нея, преди тя или някой друг да прекъсне връзката. Струваше си да опита. В сегашното положение нито един шанс не беше за подценяване. Канеше се да поиска от Ремер телефонния номер на резиденцията, когато един от двата обезопасени телефона иззвъня. Ремер се озърна към Маквей и вдигна слушалката.
— Имаме връзка с Каду. Прехвърлят ни го от службата на Нобъл в Лондон.
Маквей грабна слушалката, кимна на Нобъл да поеме другата и като прикри микрофона с длан, прошепна на Ремер:
— Засечете го.
Ремер кимна и мина на друг телефон в спалнята.
— Каду, обажда се Маквей. Нобъл също слуша. Къде се намирате?
— Телефонна кабина в малко магазинче. Северната част на града. — Каду не знаеше добре английски и подбираше думите с труд. Изглеждаше изплашен и говореше съвсем тихо, почти шепнешком. — Клас и Халдер са вражески агенти в Интерпол. Те организираха убийствата на Мериман, Лебрюн и брат му.
— Каду, за кого работите?
— Аз… не мога да ви кажа.
— Какво означава това, по дяволите? Не знаете ли?
— Маквей, моля ви, разберете… много ми е трудно…
— Добре. Карайте по-спокойно.
— Те… Клас и Халдер… ме принудиха да участвам в убийството на Лебрюн. Разполагаха с компрометиращи сведения за семейството ми. Доведоха ме в Берлин, защото знаят, че сте тук. Искаха с моя помощ да ви организират засада. Веднъж им помогнах, но разбрах, че няма спасение. Казах им… че излизам от играта…