113.
Потеглиха с две коли. Нобъл и Ремер бяха с мерцедеса. Озбърн караше бял форд, а Маквей седеше до него. Около хотела вече чакаха още две коли на БКА — в едната бяха опитните инспектори Келерман и Зайденберг, в другата Литбарски и младолик полицай на име Холт. Първата двойка наблюдаваше сградата откъм задната страна, втората чакаше срещу входа. Келерман и Зайденберг вече бяха проверили малката бакалия, откъдето идваше обаждането на Каду. Собственикът успя да си припомни, че човек с подобно описание наистина е използвал телефона. Бил сам и излязъл веднага след разговора.
Ремер отби към тротоара и изключи фаровете.
— Продължете до ъгъла и намерете място за паркиране — каза Маквей на Озбърн.
Малкият хотел „Борггреве“ се намираше на една мрачна уличка северозападно от Зоологическата градина. Четириетажната сграда заемаше пространство от около двайсет и пет метра между два по-високи жилищни блока. Изглеждаше стара и доста занемарена. Стая 412, бе казал Каду. На-горният етаж, в дъното.
Озбърн зави зад ъгъла и паркира до бяла алфа-ромео. Маквей разкопча сакото си, измъкна револвера и провери дали е зареден.
— Не обичам да ме лъжат — каза той.
Досега не бе обелил нито дума за признанието на Озбърн във видеозалата. Споменаваше за това само защото искаше да напомни, че е господар на положението.
Озбърн го изгледа мрачно.
— Нали не са убили вашия баща…
Нямаше намерение да се извинява или да отстъпва. Все още се сърдеше на Маквей за начина, по който го бе използвал с надеждата да изкопчи нещо от Вера. И беше просто вбесен от полицейското отношение към нея. Цялата тази история с Вера — потресаващото вълнение от възможността да я види, да я докосне — бе разсеяла и последните му съмнения. Вече осъзнаваше пределно ясно в какъв лабиринт от емоции го е тласнал животът. Срещата с Вера при тия трагични обстоятелства бе опростила всичко и сега той знаеше кое е най-важно. Преди дори да се замисли коя е тя и какво означава за него, трябваше да получи отговор от Шол. Затова нямаше да се извини на Маквей. В този момент двамата бяха или равни, или напълно чужди един за друг.
— Чака ни дълга нощ, докторе, много нещо има да се случи. Нали знаете приказката за жабата и гьола… — Маквей прибра револвера, вдигна радиостанцията от седалката и натисна бутона. — Ремер?
— Чувам те, Маквей — долетя ясно гласът на Ремер.
— Всички ли са на линия?
— Ja.
— Кажи им, че не знаем какво е положението, затова да си опичат ума.
Чуха как Ремер предава съобщението на немски, после Маквей отвори жабката. Извади автоматичния CZ и го подаде на Озбърн.
— Заключете вратите и стойте на тъмно.
Той изгледа втренчено Озбърн и излезе на тротоара. В купето нахлу студен въздух, после вратата хлопна и Маквей се отдалечи. В огледалото Озбърн го видя как разкопчава сакото си и изчезва зад ъгъла. Улицата опустя.
Зад хотел „Борггреве“ имаше тясна уличка, засенчена от короните на стари дървета. От другата й страна се издигаха само жилищни блокове. За този сектор отговаряха инспекторите Келерман и Зайденберг. Прикрит в сянката до един контейнер за смет, Келерман наблюдаваше с бинокъл втория прозорец отляво на най-горния етаж. Не виждаше нищо друго, освен че лампата свети. От слушалката в ухото му долетя гласът на Литбарски:
— Келерман, влизаме вътре. Нещо ново?
— Nein — тихо изрече той към миниатюрния микрофон, прикрепен на ревера му.
Келерман погледна настрани и различи масивния силует на Зайденберг край дънера на един дъб. С едрокалибрена пушка в ръцете той наблюдаваше задната врата на хотела.
— И тук нищо — обади се Зайденберг.
В една от големите спални на Хауптщрасе Залетл гледаше как Ерик и Едуард весело си помагат в нагласянето на папийонките. Помисли си, че ако не бяха близнаци, човек би могъл да ги помисли за двойка влюбени хомосексуалисти.
— Как се чувствате? — запита той.
— Добре — веднага се завъртя Ерик и едва не застана мирно.
— Аз също — добави Едуард.
Залетл постоя още малко, после излезе.
На долния етаж той мина по коридора, украсен с великолепна дъбова ламперия и влезе в разкошен хол, където официално облеченият Шол стоеше с чаша коняк в ръката пред разпалената камина. Ута Баур, както винаги в черно, седеше до него и пушеше турска цигара с изящно цигаре.