В този момент край краката им се раздаде тих шум и Нобъл пропълзя през прага. Косата и дрехите му горяха.
Два изстрела със снайперска карабина „Щайр-Манлихер“ от един покрив зад хотела бяха достатъчни за Келерман и Зайденберг. Виктор Шевченко мигновено смени карабината с автомат „Калашников“ и се втурна да помогне на Наталия и Ана. Неприятното бе, че в играта влезе фигура, която не бяха разчитали да срещнат — чул тътена на експлозията, към хотела се задаваше Озбърн с пистолета на Бернхард Офен.
Първата среща на Озбърн бе с някакъв старец до самата кола. Мигът на изненада му позволи да види оръжието в ръката на непознатия, да вдигне пистолета и да стреля. След това изтича към хотела и нахълта във фоайето тъкмо когато Ана довършваше агонизиращия Холт. Щом зърна новодошлия, Ана завъртя автомата, стреляйки в движение. Озбърн нямаше друг избор, освен да стои неподвижно и да натиска спусъка. Първият куршум я улучи в гърлото. Вторият се плъзна по черепа й. Ана се завъртя и рухна в креслото до трупа на Холт.
Оглушал от трясъка на изстрелите, Озбърн внезапно усети, че трябва да се обърне. Още преди да бе довършил движението, през вратата се втурна Виктор с готов за стрелба автомат. Той видя Озбърн, но закъсня с част от секундата и докато прекоси прага, в гърдите му се забиха три куршума от чешкия CZ. За миг Виктор остана неподвижен, напълно изненадан, че са го застреляли и то толкова бързо. После лицето му се изкриви, той залитна назад, опита да се хване за парапета и се свлече на външните стъпала.
Задавен от задушливия дим, Озбърн погледна мъртвия противник и се върна във фоайето. Всичко изглеждаше някак странно и условно, като че бе попаднал сред кървава абстрактна композиция. Холт лежеше на една страна до камината. До него Ана бе провиснала върху облегалката на креслото. Изпод запретнатата й пола се виждаше черен чорап и бледо, месесто бедро. През отворената врата подухваше свеж ветрец, но не успяваше да прочисти въздуха. За броени секунди Озбърн бе убил двама мъже и една жена. Опита се да го проумее, но мозъкът му отказваше да работи. От далечината долиташе вой на сирени.
После времето изведнъж си възвърна нормалния ход.
Отдясно се раздаде скърцане и глух удар. Озбърн се завъртя и видя, че вратата на асансьора започва да се отваря. Сърцето му подскочи. Докато отстъпваше назад, той се запита дали има още патрони. Внезапно някой излезе от асансьора.
— HALT!46 — изкрещя той и отчаяно се напрегна да си припомни още някоя немска дума. Пръстът му прилепна за спусъка, дулото се надигна, готово за стрелба.
— ОЗБЪРН! ЗА БОГА, НЕ СТРЕЛЯЙТЕ! — долетя викът на Маквей.
Кашляйки, гълтайки жадно чистия въздух, тримата се измъкнаха от асансьора. Окървавени, парцаливи, опушени, Маквей и Ремер влачеха помежду си обгорелия Нобъл.
Озбърн се хвърли към тях. Когато видя Нобъл отблизо, той прехапа устни.
— Сложете го на креслото. По-леко!
Възпалените от дима очи на Маквей се насочиха към Озбърн.
— Включете пожарната тревога — бавно изрече той, сякаш искаше да бъде сигурен, че са го разбрали. — Целият горен етаж е в пламъци.
115.
18:50
— Тази вечер се чувствам много добре — каза Елтон Либаргер и доволно се усмихна на Фон Холден и Джоана.
Седяха в средния от трите бронирани мерцедеса, летящи един след друг през Берлин. В челната кола пътуваха Шол и Ута Баур, най-отзад бяха Залетл и двамата близнаци.
— Чувствам се спокоен и уверен — добави Либаргер. — Благодаря и на двама ви.
— Затова сме тук, господине — отвърна Фон Холден. — За вашето спокойствие.
Лимузините завиха по Лиценбургерщрасе и се понесоха към двореца Шарлотенбург.
Фон Холден изтръска някаква прашинка от ревера си, вдигна телефонната слушалка и набра номер. Джоана се усмихна. Ако не беше толкова зает, той сигурно щеше да оцени външния й вид, защото се бе постарала заради него. Имаше безупречен грим и великолепна прическа. Навлажнена и сресана настрани, косата й се спускаше като водопад върху зашеметяващо еротичното модно творение на Ута Баур — дълга, изумруденозелена рокля, плътно затворена около шията, но по-надолу разцепена почти до пъпа, тъй че разкриваше изкусително по-голямата част от бюста. С къса наметка от черна норка върху раменете, в тази последна нощ Джоана изглеждаше не гостенка на европейската аристокрация, а част от нея.