Налагаше се да стеснят кръга на издирването и тъкмо това трябваше да стори Маквей, преди да се обърне към когото и да било. За тази цел се нуждаеше от допълнителна информация. Първата му мисъл бе, че може би е пропуснал някоя свързваща нишка между първото и последното убийство. В такъв случай нямаше друг изход, освен да се върне назад и да започне всичко отначало с най-твърдите факти: докладите от аутопсията на главата и седемте обезглавени тела.
Тъкмо се канеше да ги поръча, когато телефонът иззвъня.
— Маквей слуша — автоматично изрече той.
— Здравейте, Маквей! Лебрюн, на вашите услуги!
Маквей веднага си спомни старши инспектор Лебрюн от Първи отдел на Парижката полицейска префектура — онзи дребен, вмирисан на цигари детектив, който го бе посрещнал с прегръдки и целувки при първото му стъпване на френска земя.
— Не знам какво може да означава и дали изобщо означава нещо — продължи Лебрюн на английски. — Но като преглеждах дневните отчети на моите детективи, открих оплакване за нападение. Извършено с жестокост и злоба, но без оръжие, тъй че случаят не изглежда сериозен. Обаче не е там работата. Заинтригува ме това, че нападателят е американски хирург-ортопед, който случайно се намирал в Лондон точно през онзи ден, когато нашият младеж от театралната уличка останал без глава. Знам го, защото разполагам с паспорта му. Кацнал е на летище Гатуик в петнайсет и двайсет и пет на двайсет и девети, събота. А нашият човек по всяка вероятност е убит на трийсети вечерта или през нощта срещу първи. Прав ли съм?
— Прав сте — каза Маквей. — Но откъде да знаем, че е бил в Англия през следващите два дни? Доколкото си спомням, френските власти не подпечатаха паспорта ми след кацането в Париж. Този тип може да е пристигнал във Франция още същия ден.
— Маквей, нима виден детектив като вас ще се срещне от някаква дребна проверка?
Маквей се усмихна на закачката и отвърна в тон:
— Нямам представа. Вие как мислите?
— Маквей, мъча се да ви помогна. Ще говорим ли сериозно или да затварям.
— Хей, Лебрюн, не прекъсвайте. Наистина се нуждая от помощ. — Маквей въздъхна. — Извинявайте.
Чу как отсреща Лебрюн поръчва на френски да му донесат някаква папка.
— Името му е Пол Озбърн — съобщи след малко Лебрюн. — Дал е домашен адрес в Пасифик Палисейдс, Калифорния. Знаете ли къде е това?
— Знам. Скъпо място, не е за такива като мен. Нещо друго?
— Към протокола за арест е приложен списък на личните му вещи при постъпването в полицията. Споменава се сметка от хотел „Коноут“ в квартал Мейфеър с дата на напускане първи октомври. Освен това…
— Момент! — Маквей се приведе и придърпа една папка от купчината на бюрото. — Продължавайте…
— Бордна карта за полет на „Бритиш еъруейз“ от Лондон до Париж със същата дата.
Слушайки Лебрюн, Маквей разлистваше огромна компютърна разпечатка на поръчките за таксита в течение на четирийсет и осемте часа преди намирането на главата, която лондонската полиция бе събрала от местните таксиметрови компании. Данните засягаха само театралния квартал и съдържаха име на шофьора, номер на таксито, час на поръчката, адрес и направление.
— Това не означава, че е престъпник.
Маквей прехвърли няколко страници докато откри хотел „Коноут“, после бавно плъзна пръст надолу. Търсеше нещо необичайно.
— Така е, но човекът се държал странно. Не искал да каже какво е вършил в Лондон. Твърдял, че бил болен и не напускал хотела.
Маквей изпъшка. Щом станеше дума за убийство, нещата винаги се объркваха.
— Колко време е боледувал? — запита той с пресилен ентусиазъм и вдигна крака на бюрото.
— От събота вечерта до понеделник сутринта, когато напуснал хотела.
Маквей огледа обувките си и реши, че се нуждаят от поправка.
— Срещнал ли е някого там?
— Не споменава подобно нещо.
— Подложили ли са го на кръстосан разпит?
— В момента не изглеждало необходимо, освен това почнал да настоява за връзка с посланика. — Лебрюн помълча и Маквей го чу как издишва цигарен дим. — Искате ли да го приберем за допълнителен разпит?