Озбърн поклати глава.
— Нещо не ви разбирам.
— Ще му кажем всичко, което знаем. За убийството на баща ви. За скалпела. За разработките на останалите хора, убити през онази година. И по някое време ще подхвърлим с категорична увереност две-три неща, които все още не знаем. Целта е да го подложим на такъв натиск, че да се пречупи. Да го изстискаме като лимон, докато пропее. И се признае за съучастник в наемни убийства. — Маквей се завъртя към Ремер. — Колко подсигуряващи екипа си поръчал?
— Шест. И още шест чакат в пълна готовност. Осигурили сме и униформени отряди, ако се наложи да предприемем масови арести.
— Маквей — обади се Озбърн. — Споменахте, че ще му кажем неща, които не знаем. Какво имате предвид?
— Поставете се на мястото на хер Шол когато узнае, че сме проучвали неговия почетен гост хер Либаргер и резултатът е пълна нула. Любопитни сме и искаме да видим този загадъчен човек. Естествено, той ще откаже по ред причини. Добре, казваме ние, щом не ни разрешавате да го видим, можем да предположим, че неуспешните ни проучвания имат съвсем просто обяснение — горкият човечец отдавна е мъртъв.
— Мъртъв ли? — трепна Ремер.
— Да. Мъртъв.
— Тогава кой разиграва неговата роля и защо?
— Не съм казал, че това не е Либаргер. Казах просто, че проучването завърши с неуспех, защото човекът е мъртъв. Или поне част от него…
Озбърн усети как по гърба му пролазват ледени тръпки.
— Мислите, че експериментът е успял. Че главата на Либаргер е присадена върху чуждо тяло. Чрез атомна хирургия при свръхниски температури.
— Не знам дали го мисля, но не е лоша теория, нали? Лъжа или не, сам Каду ни подхвърли тая мисъл, когато каза, че разполага с информация, свързваща Шол, Либаргер и обезглавените трупове. Иначе защо ще е цялата тайнственост около инсулта на Либаргер, изолацията му в Кармел под надзора на доктор Залетл и дългото възстановяване в Ню Мексико? Доктор Ричман казваше, че ако подобна операция сполучи, няма да има шев и всичко ще изглежда тъй, сякаш е сътворено от самата природа. Дори онази рехабилитаторка не би го забелязала. Не би и сънувала подобно нещо.
Ремер запали цигара и я стисна между бинтованите си пръсти.
— Маквей, мисля, че прекалено дълго си се мотал около Холивуд. Защо не им продадеш идеята?
— Сигурно Шол ще каже същото, но смятам, че сме длъжни да проверим.
— Как?
— Отпечатъците на Либаргер.
Ремер го изгледа втренчено.
— Маквей, това вече не е теория. Ти наистина вярваш.
— Във всеки случай не го отхвърлям, Манфред. Твърде съм стар. Мога да повярвам в каквото и да било.
— Добре, да речем, че вземем отпечатъци от Либаргер, което съвсем няма да е лесно. И каква полза? Ако твоята франкенщайновска теория е вярна, ако тялото му е мъртво и заровено Бог знае къде, просто няма да има с какво да ги сравним.
— Манфред, ако решиш да си сменяш тялото, няма ли да избереш много по-младо от сегашното?
— Чак толкова смахнат не съм те виждал — усмихна се Ремер.
— Представи си, че не съм смахнат. Представи си, че е най-обикновена операция.
— Ами… ако… Да, разбира се, много по-младо тяло. — Ремер се ухили. — Както съм насъбрал опит, нямаш представа колко младички хубавици бих могъл да сваля.
— Добре. А сега нека ти кажа, че в една лондонска морга лежи замразената отрязана глава на двайсетинагодишен младеж. Името му е Тимоти Ашфорд. Навремето е натупал двама-трима пазители на реда, тъй че лондонската полиция разполага с отпечатъците му.
Усмивката на Ремер изчезна.
— И ти наистина вярваш, че отпечатъците на Тимоти Ашфорд могат да съвпаднат с тия на Либаргер?
Маквей вдигна ръка, намръщи се и опипа мехлема по раните си.
— Тия хора са хвърлили огромни усилия, за да запазят всичко в тайна. Мнозина загинаха заради нея. Да, само предполагам, Манфред. Но Шол няма да знае, нали?
117.
Стените на шарлотенбургската Галерия за романтична живопис бяха покрити с картини на художници-романтици като Рунге, Овербек и Каспар Давид Фридрих, чиито платна представяха нищожни човешки фигурки сред потресаващото величие на природата. Струнен квартет със съпровод на пиано свиреше творби от Бетховен за да създаде подходящо настроение сред всемогъщите гости, дошли да почетат Елтон Либаргер. Струпани на групички, поканените шумно разговаряха за бъдещата икономика и политика на Германия, докато келнерите разнасяха между тях подноси, отрупани с напитки и ордьоври.