— Zehn-Sieben-Sieben-Neun-Null-Null-Neun-Null-Vier.48
Три секунди по-късно на екрана се появиха черни букви:
LETZTE MITTEILUNG/LEITER DER SICHERHEIT FREITAG/VIERZEHN/OKTOBER49
После буквите изчезнаха. Фон Холден протегна ръце, плътно притисна длани към стъклото и отстъпи назад. Стъклото мигновено потъмня и стената отново го скри. Изминаха десет секунди, докато компютърната памет проверяваше отпечатъците от пръстите му. Още седем секунди по-късно върху пода се появиха четири редици тъмносини точки, които бавно запълзяха към центъра, докато се сляха в правилен квадрат с размери с шейсет на шейсет сантиметра.
— Луго — повтори Фон Холден.
Квадратът изчезна и на негово място от пода се издигна малка платформа. Върху нея, защитена от прозрачен капак, стоеше сива, мътно блестяща кутия, изработена от карбонови нишки, кристални полимери и кевлар. Именно заради нея бе дошъл — нейното съдържание трябваше да бъде показано на шепата избраници по време на тайната церемония в мавзолея, само няколко минути след речта на Елтон Либаргер.
Още от самото начало то бе получило кодовото име ÜBERMORGEN — „денят след утре“. Обединило в себе си безумие и мечта, то от половин век стоеше в центъра на всичко и щеше да тласне Организацията към бъдните векове. Щом напуснеше das Garten, Фон Холден щеше да го защитава с цената на живота си.
118.
Двайсетгодишната Грета Щасел чакаше в таксито си пред сградата на Беренщрасе 45. На идване бе забелязала, че Фон Холден се вглежда в разрешителното й, прикрепено отстрани на таблото. Чудеше се дали е запомнил името й. Човекът изглеждаше разтревожен, обаче беше невероятно секси и Грета тъкмо си мислеше как би могла да прогони всичките му тревоги, когато уличните лампи примигаха и изгаснаха.
Неясна фигура изникна от мрака и почука на стъклото. Грета трепна, но после разбра, че това е същият непознат. Сочеше към багажника. Тя взе ключовете от таблото, излезе и мина зад колата. Да, наистина беше невероятно секси и много красив, при това вече не изглеждаше разтревожен.
— Къде е? — усмихна се тя, отключвайки багажника.
Фон Холден не отговори. За миг го бе разсеяла нелепата мисъл, че никога не е виждал толкова красива усмивка. После Грета забеляза големия бял пластмасов сак, оставен на тротоара. В неясната светлина на габаритите различи, че отгоре и отстрани е надраскано с флумастер: ЧУПЛИВО — МЕДИЦИНСКИ ИНСТРУМЕНТИ.
— Прощавайте, не е това… — възрази Фон Холден, когато тя посегна натам.
Тя се обърна озадачено, но продължи да се усмихва.
— Мислех, че искате да сложите нещо в багажника.
— Така е.
Грета все още се усмихваше, когато деветмилиметровият куршум се заби право между очите й. Фон Холден подхвана безжизненото тяло и го натъпка в багажника. После затръшна капака, взе ключовете, сложи сака на предната седалка и подкара таксито. След две пресечки излезе на ярко осветената Фридрихщрасе. Намери бележника за поръчки, откъсна най-горния лист и го прибра в джоба си. Часовникът на таблото показваше 20:30.
В 20:35 Фон Холден караше по Зибценюнищрасе през мрака на Зоологическата градина. Най-много след пет минути щеше да бъде в Шарлотенбург. Не мислеше за трупа в багажника. Само по себе си убийството не означаваше нищо. То просто беше необходимо средство за постигане на целта.
Übermorgen, най-върховната от всички цели, лекичко се полюшваше в белия сак на седалката до него. Тази близост го ободряваше и му възвръщаше смелостта. Макар че още два пъти не бе успял да се свърже с екипа, нещата явно потръгваха. По радиото бяха съобщили, че при експлозия и престрелка в хотел „Борггреве“ са загинали най-малко трима германски полицаи. От пожара били изнесени две напълно изгорели тела. Още два трупа предстояло да бъдат идентифицирани. В телефонно обаждане до полицията неизвестна терористична организация поела отговорността за атентата.
Облекчен от този внезапен обрат на съдбата, Фон Холден се облегна назад и дълбоко въздъхна. Може би се тревожеше напразно, може би всичко бе минало точно по плана.
На километър и половина от него площадът пред Шарлотенбург беше изпълнен с лимузини. Зиморничаво вдигнали яки в студената мъгла, шофьорите се събираха на групички и тихо разговаряха.
На отсрещния тротоар стоеше седемнайсетгодишният холандски китарист Валтер ван Дис с черно кожено яке и коса до кръста. Не беше сам — наоколо се бе струпала тълпа любопитни зяпачи. Не ставаше нищо особено, но хората гледаха жадно целия този лукс, който никога нямаше да бъде техен.
49
Последно съобщение/отговорник по безопасността петък/четиринайсети/октомври (нем.), бел. авт.