— В такъв случай изпълнете нареждането.
120.
20:57
Джоана четкаше тъмносиния фрак на Либаргер и мислеше за кученцето, което в момента летеше нейде над Атлантическия океан. Утре щеше да си го прибере от аерогарата в Лос Анджелис. Внезапно на вратата се почука и в стаята влязоха близнаците, следвани от Ремер и Шнайдер. Зад тях стояха телохранителите на Либаргер и двама души от охраната на двореца.
— Чичо! — развълнувано възкликна Ерик. — Тези хора са от полицията, искат да те видят за малко.
— Guten abend — усмихна се Либаргер.
В момента той взимаше витамини. Слагаше хапчетата в устата си едно по едно и отпиваше малки глътки вода.
Ремер пристъпи към него.
— Хер Либаргер, моля да ни извините за безпокойството.
Усмихнат и деловит, той внимателно огледа Либаргер. Ръст малко под метър и седемдесет, тегло около шейсет и осем килограма, стройна и мускулеста фигура. Официална риза с колосан нагръдник и бяла папийонка. Поне от пръв поглед Либаргер изглеждаше точно това, за което го представяха — мъж в добро здраве на около петдесет и пет години, който се подготвя за реч пред високопоставена аудитория.
Либаргер приключи с хапчетата и се обърна.
— Ако обичаш, Джоана.
Той протегна ръце назад и Джоана му помогна да облече фрака.
Ремер веднага разпозна жената, която според ФБР се наричаше Джоана Марш, рехабилитаторка от Таос, Ню Мексико. Беше се надявал да срещне и другия човек от видеозаписа, за когото Нобъл подозираше, че е обучен в Спецназ. Но Фон Холден не се появи в стаята.
— Какво означава всичко това? — запита Ерик. — Чичо ми се подготвя за важна реч.
Ремер се обърна и пристъпи в средата на стаята, привличайки към себе си вниманието на близнаците и охраната. Шнайдер незабелязано мина назад, озърна се и хлътна в банята. Само след миг отново излезе.
— Получихме информация, че може да има проблеми с личната опасност на хер Либаргер — обясни Ремер.
— Какви проблеми? — сепна се Ерик.
Ремер с усмивка разпери ръце.
— Както виждам, информацията е била погрешна. Още веднъж извинете за безпокойството, господа. Guten Abend. — Докато се обръщаше, Ремер погледна Джоана и се запита какво знае и доколко е замесена в играта. — Приятна вечер — добави той на английски и двамата с Шнайдер напуснаха стаята.
121.
21:00
Маквей и Шол се гледаха мълчаливо. От топлината в залата мехлемът по лицето на полицая се бе превърнал в мазна лепкава течност и раните му изглеждаха още по-нелепо.
Преди малко Луис Гьоц бе посъветвал Шол да не казва нищо преди пристигането на адвокатите, а Маквей бе отвърнал, че господин Шол има пълното право да постъпи така, но отказът да съдейства на разследването би имал твърде неприятни последици, когато съдията трябва да реши дали да го пусне под гаранция. А сигурно още неприятно би станало, когато вестниците узнаят, че толкова видна личност е арестувана по подозрение в убийство и предстои да бъде екстрадирана в САЩ.
— Я не ми дрънкайте врели-некипели! — разбесня се Гьоц. — В тая страна нямате никаква власт. Както виждате, мистър Шол заряза гостите си, за да разговаря с вас. И това ако не е съдействие, здраве му кажи!
— Нека запазим спокойствие, за да приключим по-бързо и всеки да си гледа работата — каза Маквей на Шол, без да обръща внимание на Гьоц. — За мен тази история е не по-малко досадна, отколкото за вас. Лицето ужасно ме боли, а вие навярно бързате да се върнете при гостите.
Шол бе напуснал приема не толкова заради заплахата на Маквей, колкото от любопитство. На излизане спря за момент да съобщи новината на Дортмунд, който веднага се втурна към телефона със закани да доведе цяла армия адвокати. След това Шол напусна Златната галерия през един страничен изход и тъкмо слизаше по стълбата, когато насреща му се втурна развълнуваният Залетл и възмутено го запита как смее да напуска гостите тъкмо в този момент. Беше девет без десет, до появата на Либаргер оставаха цели двайсет и пет минути.
— Отивам на кратка среща с един полицай, който явно води твърде бурен живот. — Шол се усмихна високомерно. — Има време за всичко, добри ми докторе, има време.
Изтънчен и великолепен в елегантния си смокинг, Шол се държа изключително любезно още от влизането в залата и стана дори още по-любезен, когато Маквей го запозна с Озбърн. След като Маквей го запозна с правата му на американски гражданин, той старателно изслуша въпросите и отговори на всеки от тях с явно недоумение.