Внезапно Маквей откри онова, което търсеше. 29 септември, събота, 23:11. Двама пътници взети от Лейсистър скуеър. Откарани до хотел „Коноут“ 23:33. Името на шофьора беше Майк Фишър. Лейсистър Скуеър се намираше в самия център на театралния квартал, само на две пресечки от мястото, където бе намерена главата.
— Искате да кажете, че в момента е на свобода?
Маквей смъкна крака от бюрото. Възможно ли бе Лебрюн по случайност да е открил убиеца и след това да го е пуснал?
— Маквей, мъча се да ви направя услуга, тъй че не ми говорете с такъв тон. Нямахме повод да го задържим, след като пострадалият не беше подал оплакване. Но паспортът му е у нас и знаем кога ще напусне Париж. Тук е до края на седмицата, после заминава за Лос Анджелис.
Всъщност Лебрюн беше свестен човек и си гледаше работата. Едва ли му бе по вкуса да работи като свръзка между Парижката префектура и Интерпол, под строгото ръководство на капитан Каду. Едва ли му се нравеше и да говори английски с някакво шантаво холивудско ченге, но както отлично знаеше Маквей, държавният служител трябва да си трае и да върши каквото му наредят.
— Лебрюн — изрече той с грижливо отмерен тон, — изпратете ми снимките му по факса и после изчакайте. Моля ви…
Час и десет минути по-късно лондонската полиция бе открила Майк Фишър и достави слисания шофьор при Маквей. Без да губи време, Маквей го помоли да си припомни дали в събота вечер е взимал пътници от Лейсистър скуеър до хотел „Коноут“.
— Точно така, сър. Мъж и жена. Щури-пощурели; мислеха, че не забелязвам какви ги вършат на задната седалка. Обаче всичко видях.
— Това ли е мъжът? — запита Маквей и му показа получената от Франция снимка на Озбърн.
— Да, сър. Той е, без съмнение.
Три минути по-късно телефонът върху бюрото на Лебрюн иззвъня.
— Искате ли да го приберем? — запита Лебрюн.
— Не, не предприемайте нищо — отвърна Маквей. — Пристигам.
14.
Когато след три часа кацна на летище Шарл де Гол, Маквей вече знаеше къде живее и работи Пол Озбърн, каква професионална квалификация има, номера на шофьорската му книжка и дори това, че на два пъти се е развеждал в Калифорния. Знаеше още, че преди време е бил задържан за побой на момче от паркинга на някакъв ресторант, което смачкало предната броня на новото му БМВ. Очевидно Пол Озбърн бе избухлив човек. А Маквей отлично разбираше, че онзи, когото търси, едва ли реже главите в изблик на гняв. И все пак даже най-лудите глави не са обладани от страсти по двайсет и четири часа в денонощието. Човек може да извърши убийство в пристъп на ярост, а после хладнокръвно да отдели главата и да изостави трупа в някоя уличка, край магистралата, в океана или върху кушетка в студен едностаен апартамент. При това Пол Озбърн беше професионален хирург, тъй че за него отрязването на главата не представляваше никаква трудност.
Но положението имаше и обратна страна — според печатите от паспорта Пол Озбърн не бе припарвал до Великобритания или Стария континент по време на другите убийства. Това можеше да означава много неща: че е невинен, че се представя под чуждо име, че има няколко паспорта, или дори че е подхвърлил главата в театралния квартал, но няма нищо общо с останалите убийства, което би опровергало теорията на Маквей за връзка между престъпленията.
Тъй че засега Озбърн беше само случайна съмнителна фигура, заподозряна във връзка с последното престъпление единствено поради съвпаденията на време, място и професия.
И все пак в момента имаха нещо повече, отколкото в началото. Досега не разполагаха с нищо.
За миг Пол Озбърн извърна глава, сетне пак стрелна поглед към Жан Пакар. Двамата седяха на предната тераса на „Ла купол“ — оживено и шумно заведение на булевард Монпарнас край Сена. Говореше се, че било любимо място на Хемингуей и мнозина други писатели. Озбърн поръча на минаващия келнер две чаши бяло бордо. Пакар поклати глава и помоли за чаша доматен сок. Той не пиеше алкохол.
След като келнерът се отдалечи, Озбърн отново погледна книжната салфетка, която му бе подал Жан Пакар. Върху нея беше изписано име и адрес: г-н Анри Канарак, квартал Монруж, авеню Вердие 175, апартамент 6.
Келнерът донесе виното и сока. Озбърн пак прочете адреса, после грижливо сгъна салфетката и я прибра в джоба на сакото си.