— Нямам представа — спокойно изрече той.
— Значи не ги познавате?
— Не.
— Имената им са Каролин и Йохан Хенигер. — Маквей помълча. — Били са убити днес.
Този път Шол не прояви и следа от вълнение.
— Казах ви, че нямам представа кои са.
Той подаде снимките на Гьоц и тръгна към вратата. Озбърн изтръпна. Затвореше ли се тази врата, навярно вече никога нямаше да видят Шол.
— Високо ценя вашата готовност да отделите от скъпоценното си време за разговор с нас — бързо изрече Маквей. — Знам също какво уважение изпитвате към доктор Озбърн за това, че не е успял да се примири със смъртта на баща си. Обещах да му дам възможност за един въпрос. Съвсем кратък. Само между нас.
Шол извърна глава.
— Вашето нахалство надхвърля границите на приличието.
Гьоц отвори вратата и Шол вече прекрачваше прага, когато Озбърн запита:
— Защо присадихте върху чуждо тяло главата на Елтон Либаргер?
Шол застина на място. Гьоц също. После Шол бавно се завъртя. Изглеждаше… беззащитен. Сякаш някой внезапно бе смъкнал всичките му дрехи и го бе изнасилил. За част от секундата сякаш беше готов да се прекърши. Но вместо това върху лицето му се появи маска на безразличие. Ударът го бе тласнал към презрително високомерие, сетне към ярост. Ала той бе овладял чувствата с ужасяващо, ледено хладнокръвие.
— Препоръчвам ви да се заемете с писане на научна фантастика.
— Не е фантастика — каза Озбърн.
Внезапно отсрещната врата се отвори и в залата влезе Залетл.
— Къде е Фон Холден? — властно запита Шол, докато Залетл вървеше към тях.
Стъпките на доктора кънтяха по мраморния под.
— Фон Холден е горе, в Кралските покои.
Предишното напрежение бе изчезнало. Сега Залетл изглеждаше напълно спокоен.
— Доведете го незабавно.
Залетл се усмихна.
— Боя се, че това е невъзможно. Вече нямаме достъп до Кралските покои и Златната галерия.
— Какво говорите?
Маквей и Озбърн се спогледаха. Ставаше нещо, но нямаха представа какво. Залетл мълчеше и това раздразни Шол.
— Зададох ви въпрос.
— Щеше да е много по-добре, ако и вие бяхте горе.
Залетл вече бе прекосил залата и стоеше само на няколко крачки от Шол и Гьоц.
— Доведете Фон Холден — кресна Шол на адвоката.
Гьоц кимна и тъкмо пристъпваше към вратата, когато се раздаде остър пукот. Той подскочи като ударен. Хвана се за шията, после отдръпна ръка и я огледа. По дланта му се стичаше кръв. Той погледна Залетл с широко разтворени очи. После сведе глава. Докторът стискаше малък пистолет.
— Застреля ме, гадното копеле! — изрева Гьоц, после се сгърчи и рухна до вратата.
— ХВЪРЛИ ПИСТОЛЕТА ВЕДНАГА!
Маквей бе измъкнал револвера с лявата ръка, а с дясната избутваше Озбърн настрани. Залетл го изгледа спокойно.
— Разбира се. — Той обърна глава към Шол и се усмихна. — Тия американци без малко да провалят всичко.
— ХВЪРЛИ ГО ВЕДНАГА!
Шол гледаше с неописуемо презрение.
— Вида?
Залетл отново се усмихна.
— Тя живееше в Берлин от четири години насам.
— Как смееш? — Шол се изпъна в цял ръст. Кипеше от ярост. От високомерие. От презрение. — Как смееш да си позволяваш…
Първият куршум го улучи точно над папийонката. Вторият се заби над сърцето, разкъса аортата и оплиска Залетл с кървав фонтан. За момент Шол се полюшна, в очите му проблесна недоумение, после краката му се подгънаха и той рухна на пода.
— ХВЪРЛИ ГО! ЩЕ ТЕ ЗАСТРЕЛЯМ НА МЯСТО! — изрева Маквей, притискайки пръст върху спусъка.
— Маквей… НЕДЕЙТЕ! — раздаде се зад гърба му викът на Озбърн.
В този момент Залетл отпусна оръжието и Маквей разхлаби спусъка. Докторът се завъртя към тях. Беше мъртвешки бледен и целият оплискан в кръв. С официалното си облекло приличаше на някакъв нелеп, зловещ клоун. В гласа му прозвучаха нотки на сдържан гняв.
— Не биваше да се месите.
— Разтвори пръсти и пусни пистолета на пода!
Маквей бавно пристъпваше напред, готов да го застреля без колебание, ако се наложи. Озбърн бе изкрещял, защото се боеше, че могат да загубят единствения свидетел, който знае истината. Навярно имаше право. Но Залетл вече бе убил двама души; Маквей нямаше намерение да му даде нова възможност.