Залетл ги гледаше, без да изпуска оръжието.
— Пусни пистолета на пода — повтори Маквей.
— Истинското име на Каролин Хенигер беше Вида — каза Залетл. — Преди време Шол заповяда да бъде убита заедно с детето. Тайно ги доведох в Берлин с фалшиви документи. Тя ми се обади веднага след вашето посещение. Мислеше, че сте от Организацията. Че са я открили. — Залетл помълча, после продължи почти шепнешком: — Организацията знаеше къде сте били. Щяха да я открият много бързо. След това щяха да стигнат до мен. А това би провалило всичко.
— Затова ги убихте — каза Маквей.
— Да.
С пламнали от вълнение очи Озбърн пристъпи напред.
— Казахте, че всичко щяло да се провали. Какво е това всичко? За какво говорите?
Залетл мълчеше.
— Каролин, Вида, няма значение как се е казвала — настояваше Озбърн. — Тя е била съпруга на Либаргер. А момчето е било негов син.
— Освен това беше моя дъщеря — с усилие проговори Залетл.
— О, Господи!
Озбърн се озърна към Маквей. И двамата бяха изтръпнали от ужас.
— Утре сутрин рехабилитаторката на господин Либаргер ще излети за Лос Анджелис — изрече Залетл рязко и съвсем не на място, като че ги подканваше да си заминат с нея.
Озбърн продължаваше да го гледа.
— Що за хора сте всички вие? Убихте баща ми, убихте собствената си дъщеря, внука си и Бог знае още колко хора. — Гласът му трепереше от гняв. — Защо? За какво? Заради Либаргер? Заради Шол? Заради тази „Организация“?… ЗАЩО?
— Трябваше да оставите Германия на германците, господа — тихо каза Залетл. — Тази вечер оцеляхте в един пожар. Няма да се спасите от следващия, ако веднага не напуснете сградата. — Той опита да се усмихне. Не успя и погледна Озбърн право в очите. — Казват, че това било най-трудно, докторе. Но не е.
После светкавично вдигна пистолета към устата си и натисна спусъка.
124.
— Частното предприятие — изрече Либаргер пред микрофона и гласът му достигна до най-далечните кътчета на приказната Златна галерия, — не може да съществува в епоха на демокрация. То е възможно само когато хората имат ясна представа за власт и лична отговорност.
За момент той спря да говори, опря длани върху катедрата и огледа лицата пред себе си. Макар и леко изменена, речта му не беше оригинална и повечето от тях го знаеха. За пръв път бе прозвучала пред подобна група на 20 февруари 1933 година. Човекът, който в онази зимна вечер бе търсил чрез нея съюз с най-висшите финансови кръгове, се наричаше Адолф Хитлер, новоизбраният канцлер на Германия.
Подпирайки с длан костеливата си брадичка, Ута Баур се бе привела напред, изцяло отдадена на вълшебството да види как пред нея победоносно говори чудото, родено от мъки, съмнения и петдесетгодишен къртовски труд в пълна самота. До нея Густав Дортмунд седеше изпънат, безстрастен като страничен наблюдател. Но под маската на безразличие всичко в него кипеше от предвкусването на идващия миг.
По-назад Ерик и Едуард седяха със стиснати юмруци и изпънати до болка мускулести вратове, попивайки всяка дума на Либаргер. Техният екстаз беше по-различен. След броени дни един от тях щеше да заеме мястото на Либаргер. Кой точно — все още предстоеше да се реши. И сега, когато моментът наближаваше с всяка дума, с всяко изречение, очакването ставаше почти непоносимо.
ЦИАНОВОДОРОД — извънредно отровна, силно летлива течност или газ с миризма на горчиви бадеми; съединява се с кислорода в живите тъкани, при което буквално лишава кръвта от кислород и в крайна сметка предизвиква задушаване на жертвите.
— Всички земни блага дължим на борбата на избраните, на чистата германска раса! — Думите на Либаргер кънтяха не просто между стените на Златната галерия, те разтърсваха сърцата и умовете на всички събрани в нея. — Нека не забравяме, че всички постижения на културата трябва да се налагат с железен юмрук! И че ще възстановим в най-висша степен своята военна и икономическа мощ… Отстъпление няма да има!
Когато той замлъкна, из залата гръмнаха оглушителни овации, в сравнение с които предишните изглеждаха като сдържано ръкопляскане. И в този миг, може би защото стоеше най-близо до задния изход, Либаргер пръв чу онова, което не чуваха другите.
— Слушайте! — възкликна той пред микрофона, вдигайки високо ръце. — Слушайте! Моля ви!