126.
Джоана стоеше до прозореца на хотелската стая. Навън Берлин тънеше в мрак под гъстото було на мъглата. Неволно се запита дали самолетът ще може да излети утре сутрин. После мина в банята, изми си зъбите и глътна две хапчета приспивателно.
Нямаше представа защо Залетл тъй внезапно бе променил плановете й. Нито пък защо Фон Холден не бе споменал, че веднага след церемонията ще отпътува заедно с Шол. Това я изпълваше със смут и тя се запита дали не е лъжа.
Кой беше Залетл? Каква власт му даваше правото да командва хора като Фон Холден и Шол? Защо изобщо си бе направил труда да й връчи подарък? За него тя не представляваше нищо повече от дребна твар, буболечка, която може да бъде смазана или пощадена в зависимост от настроението. Този човек беше жесток, безчувствен и Джоана не се съмняваше, че ужасният сексуален експеримент с Елтон Либаргер е измислен от него. Но това нямаше значение. Важен бе само Фон Холден, всичко останало беше като полузабравен сън.
Докато си лягаше, тя продължи да мисли за него. Виждаше лицето му, усещаше ласките му и внезапно разбра, че до края на живота си няма да обикне друг мъж.
Фон Холден се люшкаше на ръба на изтощението. Дори и в най-тежките мигове на обучението си в Спецназ, КГБ и Щази не бе изпитвал подобна умствена и физическа умора. „Даже при максимално натоварване действа спокойно и хладнокръвно“ — така бяха писали някога в характеристиката му от Спецназ. Е, можеха да си вземат тая хартийка и да я използват за други цели.
След срещата със Залетл край мавзолея той незабавно бе отишъл в Кралските покои над Златната галерия, за да изчака Шол. Но още докато затваряше вратата, усети как отново го бодва Vorahnung — предчувствието. Пристъпът беше сравнително слаб, но той изпита чувството, че невидим часовник отмерва секундите до някакъв чудовищен взрив. Издържа само пет минути и после напусна апартамента. Залетл беше стар, също като Шол, Дортмунд и Ута Баур. Властта и богатството постепенно ги бяха превърнали в деспоти. Дори Шол, въпреки привидната си тревога, всъщност не вярваше, че Маквей и Озбърн могат да провалят всичко. Отдавна бяха загубили истинската представа за опасност. Мисълта, че могат да не успеят, им се струваше абсурдна. Даже идването на Маквей и полицаите от БКА със заповед за арест не ги бе стреснало.
Церемонията в мавзолея беше отложена, но не и отменена. Тя щеше да се състои веднага след като адвокатите принудеха полицията да напусне двореца. Върховното високомерие се криеше във факта, че тази церемония не само трябваше да представи на избраниците най-строго охраняваната тайна на Организацията; нещо повече — тя беше свързана с отнемане на човешки живот. Втора фаза на Übermorgen — ритуалното убийство на Елтон Либаргер. Прелюдията към истинската същност на Übermorgen.
Добре, щом не можеха другояче, нека се правят на високомерни глупци, но Фон Холден беше нещо друго — Leiter der Sicherheit, последен защитник на Организацията. Беше се заклел на всяка цена да я пази от външни и вътрешни врагове. Шол му бе попречил да ръководи нападението в хотел „Борггреве“, а Залетл бе предал заповедта на Дортмунд да изчака в Кралските покои до второ нареждане. Докато чакаше в самота и усещаше как зловещият часовник на die Vorahnung тиктака в мозъка му, а от Златната галерия долитаха бурни аплодисменти, той изведнъж разбра, че сега вътрешните врагове са по-опасни от външните. И затова нямаше да им отстъпи последното решение. Слезе по стълбището, измъкна се през един страничен изход, заповяда на охраната да му осигури кола и подкара бялото „Ауди“ към Беренщрасе 45 с намерение да върне кутията в дълбините на das Garten. Но това се оказа невъзможно. Пожарникарски коли преградиха пътя му. Сградата беше обгърната в пламъци.
И там, на мрачната уличка, докато гледаше невъобразимата катастрофа, той отново усети как ужасът се надига в съзнанието му. Отначало пред очите му се разлюляха бледи, полупрозрачни вълни, сетне се появи пурпурът на северното сияние, а след него и свръхестественият зелен блясък.
Напрягайки сили да прогони видението, той измъкна радиостанцията. Не даваше пукната пара за онова, което вършеха в момента. Трябваше да уведоми някого — Шол, Залетл, Дортмунд или дори Ута Баур. Но още докато повдигаше радиостанцията пред лицето си, от нея долетя обаждане.
— Луго! — отчаяно изпращя гласът на Егон Фриш, шеф на охраната в Шарлотенбург.
За момент Фон Холден се поколеба, после отговори:
— Луго.
— Тук е същински ад! Златната галерия е блокирана и гори! Всички изходи са затворени!