— Прибавете снимката от видеозаписа — нареди той от болничната си стая. — Не я изтъквайте, просто я пъхнете между останалите.
След двайсет минути от Бад Годесбург му се обадиха, че резултатът е положителен. Това означаваше, че един от висшите ръководители на „Организацията“ е успял да избяга от пожара в Шарлотенбург и в момента се намира на свобода. Незабавно по цялата страна бе разпратен циркуляр за издирване на Паскал Фон Холден, аржентинец с швейцарско поданство, заподозрян в убийство. Ремер настоя да бъде издадена международна заповед за арестуване.
След по-малко от час заповедта бе подписана и факсът разпрати снимката на Фон Холден към всички полицейски служби в Европа, Великобритания, Северна и Южна Америка с кодово обозначение „Червено“, което означаваше „да се задържи незабавно“. Следваше забележка: „въоръжен и крайно опасен“.
Когато Ремер влезе в болничната стая, вече минаваше два след полунощ. Озбърн бе задремал, но се събуди веднага.
— Как се чувствате? — запита инспекторът.
— Добре. А вашата китка?
Ремер надигна ръка.
— Гипсираха я.
— Маквей?
— Спи.
Ремер пристъпи напред и Озбърн забеляза напрегнатия блясък в очите му.
— Открили сте рехабилитаторката!
— Не.
— Какво има тогава?
— Човекът от Спецназ. Онзи, с когото се срещнахте в Зоологическата градина. Успял е да се измъкне от пожара.
Озбърн трепна. Значи нишката не беше прекъсната докрай.
— Фон Холден?
— В 22:48 човек с неговото описание е потеглил с влака за Франкфурт. Не сме сигурни дали е той, но смятам да потегля натам. Времето е прекалено мъгливо за полети. Влакове няма. Ще тръгна с кола.
— Идвам с вас.
Ремер се усмихна широко.
— Знаех си.
Десет минути по-късно един тъмносив мерцедес напусна Берлин по магистралата. Беше специален полицейски модел с V-образен осемцилиндров двигател с обем шест хиляди кубически сантиметра. Максималната му скорост се пазеше в тайна, но слуховете твърдяха, че на права отсечка можел да достигне триста и петдесет километра в час.
— Прилошава ли ви в автомобил? — сериозно запита Ремер.
— Защо?
— Влакът пристига в 7:04. Остават ни около пет часа. По магистралата опитен шофьор може да стигне до Франкфурт за пет часа и половина. Аз съм опитен шофьор. И освен това полицай.
— Какъв е рекордът?
— Засега няма рекорд.
Озбърн се усмихна.
— Значи вече ще има.
130.
Фон Холден се облегна назад и се вслуша в равномерното потракване на колелата по релсите. През мрака отвън прелетяха светлините на малко градче. Катастрофата в Берлин бе останала далече назад и сега можеше да се съсредоточи изцяло върху предстоящата задача. Той вдигна глава и забеляза, че спътничката му го гледа от съседното легло.
— Спете — прошепна Фон Холден.
— Добре… — каза Вера, после се преобърна на другата страна и се помъчи да заспи.
Малко след десет вечерта бяха дошли да я вземат. Изведоха я от килията и я въведоха в някаква канцелария, където й върнаха дрехите и наредиха да се преоблече. Пред сградата чакаше кола. Човекът в нея се представи като Hauptkomissar61 Фон Холден от федералната полиция. Обясни, че я освобождават по негово нареждане и трябва да му се подчинява безпрекословно.
Няколко минути по-късно, свързани с белезници ръка за ръка, двамата се качиха на влака за Франкфурт.
— Къде ме водите? — тревожно запита Вера, когато Фон Холден заключи отвътре вратата на спалното купе.
Той мълчаливо остави на пода големия черен калъф, който носеше. После се пресегна, отключи белезниците и чак тогава отговори:
— При Пол Озбърн.
При Пол Озбърн! Тия три думи я зашеметиха.
— Прехвърлихме го в Швейцария — добави Фон Холден.
В главата й избухнаха хиляди мисли. Швейцария! Защо? Господи, какво се бе случило?
— Добре ли е той?
— Нямам никакви сведения. Само заповеди — отсече Фон Холден, после й предложи да си легне.
След малко влакът потегли и Фон Холден изгаси лампата.