Фон Холден се озърна към часовника и разгъна вестника. На първа страница имаше снимка на пламтящия дворец под огромно заглавие: Charlottenburg Brent!62
— Дворецът беше взривен със запалителни бомби. Всички в него загинаха. Това е дело на неонацистите.
— Защо ми казвате всичко това? — запита Вера. Усещаше, че той крие нещо.
Фон Холден забеляза група полицаи да тичат по перона към влака, който бяха напуснали преди малко. Отново погледна часовника. Беше 7:33.
— Елате с мен, моля — каза той и поведе Вера към коловозите. — Пол Озбърн откри, че хората около него не са това, за което се представят.
— Маквей? — смаяно възкликна Вера.
— Да, той също.
— Невъзможно! Та той е американец, също като Пол.
— Съвпадение ли е, че френският полицай, с когото Маквей работеше в Париж, бе убит в една лондонска болница почти по същото време, когато откриха трупа на министър-председателя?
— О, Боже…
Вера си спомни как Лебрюн стоеше до Маквей в апартамента й. Отново се бе възродил ужасът на германската окупация. Страх и смразяващо недоверие. Тъкмо срещу това се бореше Франсоа Кристиан. Тъкмо това го плашеше най-много — че сантименталните французи могат неусетно да попаднат под германско влияние. А самата Германия, раздирана от вътрешни борби и гражданско недоволство, да попадне в ръцете на фашистите.
— Това е истината — продължаваше Фон Холден. — Срещу нас са застанали опитни и добре организирани терористи, разполагащи с мрежа от агенти в Европа и Америка. Озбърн откри това и потърси помощ. Прехвърлихме го в чужбина, за да спасим живота му. Същото се отнася и за вас.
— За мен ли? — изненада се Вера.
— Тримата преди малко не търсеха мене, а вас. Знаят за връзката ви с Франсоа Кристиан. Може би грешат, но са решили, че знаете твърде много.
Пред погледа на Вера отново се появи Аврил Рокар, крачеща към къщата, след като само преди миг бе убила трима тайни агенти.
— А вие откъде знаете за Франсоа Кристиан? — запита тя.
— Озбърн ни каза. Затова ви измъкнахме от затвора, преди Маквей и неговите съучастници да се доберат до вас.
Завиха по един перон сред тълпа от забързани пътници. Фон Холден оглеждаше номерата на вагоните. От високоговорителите обявяваха заминаващи влакове. Откъде бе разбрала полицията, че е потеглил за Франкфурт? Погледът му дебнеше лицата и движенията наоколо. Нападението можеше да връхлети изневиделица. В далечината се раздаде вой на сирени. И изведнъж Фон Холден забеляза вагона, който търсеше.
Експресът потегли в 7:46. Вера тревожно седеше на червеното плюшено кресло до Фон Холден. Докато влакът се откъсваше от перона, тя приведе глава към прозореца и погледна назад. Не можеше да повярва, че Маквей е агент на нацистите. Но Лебрюн и Франсоа Кристиан бяха мъртви. А Фон Холден знаеше прекалено много. Нямаше откъде да го е научил, освен от Пол. Вече сто души бяха загинали при пожара в Шарлотенбург, още трима бе видяла да загиват в коридора на влака. В друго време, при други обстоятелства би могла да размисли и да се усъмни. Но събитията се развиваха прекалено бързо, прекалено жестоко.
И най-страшното — всичко това ставаше под сянката на едно толкова зловещо политическо движение, че тя дори не смееше да мисли за него.
133.
За един час Озбърн забрави всичко друго, освен жестоката касапница наоколо. Отначало с помощта на Ремер, а после със съдействието на първите пристигнали санитари той полагаше отчаяни усилия да спаси жертвите, проснати върху кървавия бетон на автострадата. Трябваше да напрегне цялото си умение на хирург, всичко, което бе научил още от първия ден в медицинския колеж. Без инструменти, без лекарства и упойка.
Швейцарското ножче на един шофьор, стерилизирано върху пламъчето на клечка кибрит, му послужи за скалпел, с който да извърши трахеотомия на седемдесетгодишна монахиня.
След като привърши операцията, Озбърн се зае с една жена на средна възраст. Невръстният й син истерично крещеше, че имала ужасна рана в крака и щяла да умре от загуба на кръв. Не беше рана. Кракът се оказа откъснат. Озбърн смъкна колана си, пристегна го около бедрото и нареди на момчето да държи импровизирания турникет. Веднага след това Ремер го повика да измъкнат млада жена изпод една толкова смачкана кола, че изглеждаше невъзможно някой да е оцелял вътре. Проснат по корем на бетона, Озбърн бавно я изтегли навън, докато легналият по гръб Ремер повдигаше с крака купчината ламарини и говореше нещо на немски. Едва сега забелязаха, че жената стиска в прегръдките си бебе. Бебето беше мъртво. Когато разбра това, тя просто стана и се отдалечи по пътя. След малко шофьорът на един смачкан микробус изтича подир нея, защото жената вървеше слепешком към идващите автомобили. По магистралата продължаваха да пристигат полицейски коли и линейки, а от Франкфурт бяха съобщили, че изпращат санитарен хеликоптер. Ремер вече стискаше измършавялото тяло на един младеж в последния стадий на СПИН, докато Озбърн наместваше изкълченото му рамо. Болката навярно беше непоносима, но младежът дори не изохка. Накрая се отпусна и едва доловимо прошепна: